Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Въобрази си, че и я дава самото дърво. За този дар, който премахваше грижата да търси храна и й позволяваше да посвети деня си на откривателство — а тя имаше да открива толкова неща! — тя благодари на своя дървесен закрилник, а след това загриза коричката, като остави средата за вечеря.

Закрачи из гората и се вслуша в шумовете, които се носеха из нея: лая на ловуващи лисици, камшичния удар на опашка в храстите, прошумоляването на гущер, кадифеното квакане на жабата дървесница, плашливото трополене на елените. Тя вдигна глава и се опита да отгатне къде се крият птиците, защото в клонака се чуваха гръмки песни заради сезона на гнездата. Кълвач биеше с клюн по кората на дърво. Кресливи свраки се гълчаха. Една кукувица пресипна и колкото повече Ан напредваше, толкова повече тя се отдалечаваше и стенеше някъде на хоризонта.

На Ан й беше забавно и се сети, че едва до вчера бе смятала гората за няма. В действителност из нея пробягваше една постоянна тръпка, някакво необуздано вълнение. Не, не безмълвие чуваше тя, а хармоничната музика на природата, която живее, покълва, избуява. Шубраците и сечищата за един само ден загъмжаха от богат живот. Сред шумоленето на крила и пропукващи съчки се промъкваха звуци от невидими животни, пращенето на растения, светлият ромон на поток, закачките на вятъра… Тези звуци допринасяха за покоя и не размътваха чистата вода на безвремието, а тишината поглъщаше изплашения заек и скока на катеричката, попиваше ги, както килим от мъх поема боровите иглички.

Когато падна нощ, тя се отправи към своя дъб, хапна, а сетне потъна в сън.

Когато се събуди, нова питка се мъдреше до нея.

Както и следващите дни…

Колкото повече пъти се повтаряше чудото, толкова по-слабо я занимаваше то.

Рядкото случване създава чудото, а повторението го обезличава: Ан прие ежедневната храна като дар от гората, без да си задава повече въпроси.

Беше се оставила на съдбата. Живееше от духа на времето. Започваше да забравя хората.

Понякога й се приискваше да се съблече гола, както се е появила на света, но бризът и острата свежест на въздуха я спираха да свали дрехите си.

Всяка вечер се връщаше при бащинското рамо на дървото и се сгушваше в него за сън.

— Оттук идвам. Тук се връщам.

Гората се превръщаше в нейна майка, а големият дъб в неин баща. Ан се връщаше към невинността на новороденото, преди сърцето й да е поело отровата на грижите, а съзерцанието изпълваше душата й с признателност.

И всяка сутрин я очакваше по една питка.

Веднъж или дваж, разбира се, тя решаваше да бди, но задрямваше, без да се усети. И понеже си лягаше с въпроса — откъде идва храната? — сънищата й носеха фантастични отговори: носеше й я червено джудже или облечен в черно великан, или пък бял кон с проблясващ златен рог.

А след това я сепваше зората, разливаща мека светлина върху хляба и Ан го приемаше, разчупваше го и дъвчеше с признателност, а след това се посвещаваше изцяло на гората.

На три пъти се почувства наблюдавана. Макар хилядите животинки по бърлогите, зад храсталаците и в горичките да я гледаха, тя усещаше друг някакъв внимателен поглед. Дебнеше я съвсем различно съзнание. Това усещане й бе противно. На третия път, когато неприятното чувство полази по кожата й, тя мерна в далечината някакво животно. В нея се бе втренчил горд, неподвижен елен с блестящ поглед, широко огърлие, светли гърди и димяща от препускането козина. С широкоразклонените рога неговото великолепие придобиваше вид на дърво и той изглеждаше като подвижен брат на дъба.

Но в миг изчезна.

Разтърсена, Ан се върна в убежището си и се изтегна върху мускулестите му клони.

От върха я дебнеше катеричка, вкопчена в кората на дървото. Тя й завидя, задето живее в няколкостотингодишния ствол.

От шубрака се процеждаше мека, зелена светлина.

По-високо един ястреб се рееше в небето с разперени криле и дебнеше пиленцата в гнездата.

Тя примигна…

— Ето я!

Този следобед, унесена с ухо на мъха, Ан не бе усетила, че нещо приближава.

— Тук е! — повтори гласът.

Ида, омотана в шалове, оглеждаше излегнатата на земята братовчедка, покрита с мръсна, съдрана рокля. Зениците й искряха от злорадство.

— Виж ти!

Тя се обърна към силуета, който я придружаваше. Филип се появи, като бръснеше храсталака с една тояга.

Ан, притеснена, както ако я бяха сварили гола да си прави тоалета, инстинктивно прибра колене до тялото си и ги обви с ръце, като по този начин опълчи на момчето едно затворено, компактно тяло.