Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Тя припълзя до него и го загледа, извила врат.

Какво присъствие имаше той! От него се излъчваше сила, която всява респект. Макар и безмълвно, този дъб й говореше. Със сигурност не беше обикновено растение! Там се извисяваше мощно, хипнотично дърво, което бе преминало през вековете, дърво, което таеше тонове преживявания.

Дали тя можеше да си позволи да се докосне до него? Вятърът пробяга по напъпилите листа и те потрепнаха, а свистенето, което последва, приличаше на „о, да“. И тъй, Ан прилепи длан до кората му.

В нея нахлу огромно блаженство. Топла сила се вдигаше от възлестото лоно и проникваше в кожата й, вливаше се в плътта й. „Мога да те науча на много неща“ — й казваше дървото. Ан кимна с глава. Дървото продължи: „Тази вечер ще започна с даровете на неподвижността. Спри да шаваш.“

И тогава умиротворената Ан плъзна тяло в него, помисли дали да не каже една молитва, произнесе само първите три думи и заспа.

Призори се събуди сред непознат пейзаж, но не се притесни ни най-малко: непознатите гори винаги са по-уютни от новите домове.

Известна част от заранта тя се поддаде на терзания. Какво решение да вземе? Каква полза да продължава напред? Все ще стигне до някой град, село или пристан. Дали пък да се върне при леля си? Но ако ще се връща, за какво бе избягала? Да откаже себе си на Филип, ни най-малко не бе нейна цел, беше дошла тук да открие нещо… но какво? Не знаеше.

Сред тези продължили дълго размишления, докато Ан сновеше по брега на реката, я осени ясно чувство: тя трябваше да остане тук. Може би най-сетне щеше да открие каквото търсеше…

Развълнувана и трескава, тя се върна при дъба и го прегърна. Покоят на дървото обхвана и нея, тя спря да премисля и заповтаря на дънера, че остава.

В този ден тя се впусна в изучаване на природата, щастлива да й посвети време, което никога досега не бе успявала да й отдаде, нито в предишния си живот на селянка, нито в неотдавнашното си ежедневие на гражданка.

Втурна се сред трептящата гора между струите сянка и струите светлина. Подскачащи топки козина — диви зайци — се втурваха да бягат. Понякога избликваше трева, тъй нежна, тъй нова, че Ан не смееше да я стъпче. Под старите, ръждиви, полегнали папрати, се надигаха техните бледи посестрими и щръкваха малките им сгърчени пръсти. По-нагоре се разпукваха пъпки, листата се сгъстяваха, а клонакът започваше да се гизди.

Лек бриз се втурна из храсталака и листата и цветовете се помъчиха да се издуят, да се засилят, да литнат — гората мечтаеше да лети. Като кораб, задържан на кея от въжетата, и тя копнееше диханието на вятъра да я отнесе в лазура.

Ан усещаше, че светът е във владение на бавна, несекваща сила. Пролетта надвиваше и чупеше сухите съчки, затъпкваше гнилата шума и пълнеше дърветата със смола, а растенията със сокове. Тя вдъхваше изпаренията им и сама се опиваше.

Колкото повече сечищата се сгъстяваха и гъсталакът ставаше по-висок, толкова повече Ан се пробуждаше… Желание… Желание, но за какво? Трудно бе да се изкаже… Желание за нещо голямо и основополагащо; да, и тя, заедно с природата се изтръгваше от зимния унес и се отъждествяваше с птиците, които изтръскваха крилата си.

Ан отваряше очи към един свят, различен от света на хората. Един истински свят. Докато градът задушаваше земята под паважа, гората я оставяше да цъфти. Докато градът режеше дънерите, за да крепи своите покриви, заключваше въздуха между стените си и мърсеше небето с пушеци, гората даваше свобода на всеки живот. Тук Ан трептеше в сърцето на чуден сговор, тъй непознат, че не разбираше от какво е съставен той, а горската магия я държеше с тънички въжета, не й даваше да мръдне и я замайваше.

На два пъти потрепера.

На два пъти й се стори, че в далечината преминава сянка. Прилепена до земята, тя зачака. Но не се случи нищо.

Може би кошута?

Трудно намираше храна. Нямаше зрели плодове и тя дъвчеше треви и гризеше кората на дърветата. На реката, която лъкатушеше между тополи и гъста ракита като вена в черната земя, тя пи много, за да укроти къркоренето на стомаха си.

Под върбите, привлечени от техните пухчета, бръмчаха мухи… Въздухът танцуваше, вълнуваше се и трептеше.

След туй денят тържествено залезе с небе от мед и ослепителен светлик, чиито отблясъци скачаха от облак на облак.

Върна се при дъба по тъмно. Едва видя звездите на мъждукащия свод, и смазана от умора, потъна в сън.

На сутринта върху един корен се мъдреше голяма питка.