Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Една сутрин доктор Шиниъд, големият бос на клиниката, влезе в стаята й. Зад него се тълпяха наскоро дипломирани лекари, надути, суетни и щастливи, че са с хирурга, като се смятаха за много важни дори само защото вървят след него.

— Е, как е малката американска годеница?

Ани за малко да избухне в смях: професор Шиниъд говореше през нос като една възрастна актриса, която Ани издигаше в култ, онази, на която казваха Сак-Вюитон 2 2 Буквално, чанта марка „Вюитон“ (фр.). — Бел.пр. , понеже кожата на лицето и на тялото й бе многократно шита и пришивана.

— И така, как се чувстваме? — упорито повтори той.

Ако произнасяше думите като Сак-Вюитон, то бе по същата причина: устата му бе моделирана, кожата изтеглена, а след това надута.

Ани огледа доктор Шиниъд.

Плътта му, изтерзана от диети и похабена от годините, висеше навсякъде където не му бе правен лифтинг, вратът, ушите, горната част на гърдите, подмишниците и китките. Другаде повехналата кожа носеше стигмите, останали от различните изрязвания, усуквания и шевове. След толкова пластични вмешателства, лицето на Шиниъд не показваше жизнеността на младолик мъж, а болнавия вид на човек, преживял катастрофа.

— Ани, в състояние ли сте да ни отговаряте?

Какъв противен глас… металически и без тембър…

И това завалено произношение: гласните не бяха чисти, а съгласните сякаш се задушаваха. Тъй като естетическата хирургия бе втвърдила устните му и ги бе изместила, доктор Шиниъд говореше иззад маска.

— Ани? Ани, моля ви!

Ани усети, че трябва да изостави наблюденията си и да се върне в действителността. Тъй като знаеше от Итън кой е доктор Шиниъд в Лос Анжелис, тя успя да се стегне и да му засвидетелства внимание.

— Да. Ето ме. Изплувам…

— Ха така, браво! Може ли да прегледаме раните ви?

— Чувствайте се като у дома си.

Ани усети, че е толкова любопитна, колкото и раболепните асистенти, които слушаха обясненията на Шиниъд, защото не знаеше нищо конкретно за своите рани. Крака, ръце, ребра, синини, рани, разкъсвания, изгаряния, всичко бе показано и изкоментирано. От думите на Шиниъд излизаше, че Ани е имала голям късмет да се отърве така леко при подобно падане.

— Има господ за актьорите, госпожице Лий.

— Мислите ли? В Холивуд има само един бог и той се казва долар.

Той се засмя учтиво на тази вехта шега.

— Пак ще можете да се кланяте на този господ, госпожице Лий, и скоро да се върнете на снимачната площадка.

Той мислеше, че й съобщава успокоителна вест. Но така я подсети, че от падането си тя бе изоставила пълнометражния филм, който снимаше. Обхвана я задушаваща тревога: дали са спрели филма? И колко ли щеше да й струва това? Или нещо по-лошо: дали й бяха намерили заместничка?

Дълбоко разтърсена, тя отправи прощална усмивка на медицинския екип, който се отдалечи. Сърцето й се разтуптя. Пот покри крайниците й.

— Джоана! Джоана!

Тя инстинктивно извика своето пресаташе. Разбира се, тя не беше тук, и никой не чу виковете й. Нямаше значение. Тя заудря по дюшека, забарабани по стената, опита се да счупи гипса, който висеше от една щанга и я държеше обездвижена, и закрещя с пълен глас:

— Джоана!

Итън провря разтревожено лице.

— Ани, какво става? Боли ли ви?

При вида на това светло, излъчващо доброта лице Ани не се поколеба нито за миг.

— Да! Страшно боли!

— Къде?

Тя изброи с убедителна гримаса местата по тялото си, които доктор Шиниъд бе прегледал, а след това завърши със стон:

— Моля ви, помогнете ми.

— Аз… аз… аз…

— Убийте ме.

— Не.

— Поставете ме в кома, това не се издържа…

— Ани, успокойте се. Ще ви увелича дозата морфин.

Щом постигна целта си, Ани за малко да спре комедията, за щастие сдържа радостта си и продължи да хлипа.

— Ох! Няма да се оправя…

— О, да… Успокоителното ще помогне.

— Не, боли ме прекалено силно. Ще умра.

— Не преувеличавайте. Нещата ще си дойдат по местата.

— Умирам! Искам да видя агентката си!

— Хайде… оставете ме да направя дозата…

— Искам си агентката!

Колкото и Итън да полагаше грижи за нея, тя не спря да стене, докато той не записа номера на агентката и не обеща, че ще й звънне и да я повика тук.

След това тя се отпусна под въздействие на обезболяващото и с наслада потъна в нежната упойка.

На другия ден, Джоана Фишер, наричана Акулата, в прилепнал антрацитен костюм седеше до леглото й. Прословутата й, пълна със зъби усмивка, стоеше в долната част на дебело намазаното й с фон дьо тен лице.