Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Но още при първите ноти той сграбчи моето внимание. При влизането на дървените, вече не бях на себе си и тънех в неговия зноен, горист, болезнен свят, разпъван от пориви на ярост, които се надигат, но не стигат до върха, и натежал от избледняващи реминисценции, променлив, назъбен пейзаж, сред който някое адажио внезапно ви дарява балсама на своето изящество, като слънце, пробило облаците, за да позлати потънала в сянка долчинка.

С разгръщането на творбата изоставих своето дишане, за да приема нейното, понесено високо горе от цигулките, дълбоко поемах дъх със струнните, тутите ме принуждаваха да го стая, а сетне издишах при някой перлен пасаж на арфата. Твоята обикновена Анна, онази, която не успява да се съвземе от фиктивната си бременност, онази, която се терзае от дребнави мисли, тя бе изчезнала. Друга, свободна, нова, плуваше във вълните на музиката и се оставяше течението да я носи, покорна и щастлива.

Имах усещането, че съм влязла в своите стъклени топки. Какво ми дават моите кристални топки освен именно онова, което ми носеше тази музика? Да се освободя от себе си, да се оттегля от света, в който страдам, за да навляза в свят, в който се удивлявам, да избягам от времето, което изстрадвам, за да вляза във време, на което се наслаждавам. Бях във възторг. Бях заменила реалността с красотата.

При последния акорд аплодирах с всички сили и тогава се случи невероятното: изгубих съзнание.

Припаднала съм като парцалена кукла — после ми разказаха това — и просто съм се свлякла. Накрая съм се превърнала в топка на пода.

Предимството на тази кома бе, че не разбрах за хладния прием на произведението от страна на публиката. Противно на мен, тя го бе възненавидяла.

Ако те не бяха успели да понесат симфонията, то и аз също, щом възторгът ми предизвика такова неразположение.

Когато отново отворих очи, разпознах две лица: на доктор Тайтелман и на доктор Калгари. Тежко завръщане. Единият ме гледаше като симулантка, а другия аз приемах за симулант.

Над тях ме наблюдаваше лицето на Франц.

По позлатата на тавана разбрах, че са ме пренесли във фоайето.

Тайтелман ми мереше пулса. Калгари ми подаваше чаша подсладена вода. С малкото силици, които ми даде напитката, успях да се усмихна на съпруга си.

— Добре ли си, ангел мой? — затревожи се Франц.

Усмивката ми се разшири, което го успокои.

Той веднага се наведе над Тайтелман.

— Е, докторе, мислите ли, че е това?

— Има шансове. Ако Анна няма болки в корема или в черния дроб, значи е това.

Той ме прегледа, без аз да реагирам. Той направи извода:

— Значи е това.

— Миличка, сигурно си бременна!

Трепнах тревожно. Тайтелман го видя, още повече, че го чакаше. И точно той се зае да охлади оживлението на Франц:

— Спокойно. Спокойно. Нека да не си правим прибързани изводи.

— Както желаете, доктор Тайтелман, но аз съм сигурен.

И Франц излетя като вятър да докара колата ни по-близо до изхода.

Щом Франц се изнесе, Тайтелман ме изгледа строго.

— Ако гаденето продължи, госпожо Фон Валдберг, елате в кабинета ми, да проверим добрата вест. Очаквайте да се поровя по-изчерпателно, отколкото предния път. Разбираме се, нали?

При тези думи той ме поздрави сухо и си тръгна.

Калгари, седнал недалеч, ме разглеждаше с интерес. За малко да се разкрещя срещу него и да му наредя да се отстрани и да ме остави на мира. С какво право стоеше той до мен?

Но усетих едно тъй наситено със съпричастност присъствие, че премълчах. Струваше ми се, че той бе чул какво мислех пред съпруга и лекаря си.

— Всъщност се задушихте заради музиката, нали?

Кимнах с глава.

Той продължи:

— Бях близо до вас. Два или три пъти по време на концерта си позволих да хвърля поглед във вашата посока: изглеждахте разтърсена.

Намерих няколко думи, за да му обясня какво бях усетила. Той поклати глава.

— Вие сте избрана душа, госпожо Фон Валдберг, вие усещате посланията с много по-силна възбудимост от когото и да било. Знайте, че въпреки недоразумението онзи ден, винаги ще бъда готов да ви приема. Знам, че ме взехте за шарлатанин, но тази вечер само този шарлатанин различи промяната у вас. Щастието да се потопиш в изкуството. Страхът да се върнете в собствената си плът. И най-големият страх: че имате — или че нямате — друга жива плът във вашата.

Извърнах глава. Какъв пън! Никога не бях доволна. Унила, задето Франц не ме разбира, и угнетена, че Калгари ме разбира.

Той се оттегли, а след това прислужниците дойдоха да ми помогнат да стигна до колата.