Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Не усетих накъде бие и наивно и тромаво отвърнах:

— С удоволствие. Но знаете ли, лельо Виви, аз не съм кокетка. Налага се Франц да настоява, за да си поръчам някоя модна стока. Обличам госпожа Фон Валдберг, а не себе си, Анна.

— Струва ми се, че съм го забелязала. Тъй че, мила моя, не разбирам: Шьондерфер, когото срещнах случайно, ми каза, че живеете нашироко.

Пребелях. Как беше посмял…

— Ох, мразя ги тези банкери — продължи леля Виви, за да ми попречи да се възмутя. — Понякога са по-лоши и от най-бъбривата камериерка, с единствената разлика, че човек не може да ги уволни. Бърникат из джобовете, из чекмеджетата и ковчежетата ни за бижута и търсят да разберат с какво си запълваме времето, без загадки, без сенчести зони, и искат да знаят произхода и предназначението на всеки талер. Непоносимо! Мнозина от нас ги оставят да правят каквото си искат… Нещо повече: някои ги е страх от банкера им. Най-вече буржоата. Светът се е обърнал с главата надолу.

Знаеше ли тя, когато се впусна в тази пламенна реч, как се бях отнесла с Шьондерфер? Дали се опитваше да ме поласкае?

Тя отново прекъсна размишленията ми, като ме разсея:

— Правите ли подаръци на Франц?

— Не. Никога.

Тя въздъхна с облекчение.

— Толкова по-добре. Това означава, че не му изневерявате.

Гледах тази удивителна жена, която се славеше с това, че множи любовниците си, но се радваше, че аз си нямам. Дали имаше два морала — един за нея и друг за другите? В нейните очи несъмнено не бях пълноценна жена, а само „жената на Франц“. А на него не биваше да му се изневерява.

Реших да нападна на свой ред:

— Жените, които изневеряват, щедри ли са с мъжете си?

— Ако не искат да завършат като разведени жени, разбира се.

— Толкова ли са пресметливи?

— Гузна съвест… когато чувството за вина тормози един ум, милите жестове сами избликват като мехлем.

Сатанинската Виви за пореден път ме бе извадила из релси. Докато се канех да я щипна за лукавото й поведение, тя ме изпревари и обрисува себе си като съзнаваща всичко и разкайваща се грешница.

— Да гледаме трезво на нещата — уточни тя — компенсацията не носи изкупление.

Не желаех да я следвам по този стръмен терен. И тя сякаш го усети, защото извъртя темата:

— Кажете ми, скъпа, за какво харчите парите си?

— Длъжна ли съм да отговоря, лельо Виви?

— Не, можете да премълчите. Има обаче един, който скоро ще престане да си мълчи, онзи ужасен Шьондерфер. Засега не е уведомил Франц, допита се само до мен. Но ако не му дадем някакъв отговор, ще изгуби търпение.

Станах и нервно закрачих из стаята. Сцената, от която се боях, щеше да се разиграе: Франц щеше да разбере каква несретница е взел за жена. Освен че бях неспособна да забременея…

След няколко секунди се реших да се доверя на леля Виви.

Докато й обяснявах, ми олекваше. Признах си, че страстта ми по стъклените топки ми бе довлякла космически разходи, да, бях се съгласила да плащам екземплярите все по-скъпо, тъй че сега антикварите се възползваха от това, защото, тъй като не напусках Виена, изпращах по няколко представители из цяла Европа, във Франция, в Англия, в Русия, в Италия и в Турция, за да продължа да увеличавам своята колекция; тъй че поддържах месечно пет или шест големи търговци, които пътуваха на мои разноски, спяха на мои разноски в луксозни хотели, вечеряха на мои разноски с продавачи на джунджурии, за да ги убедят да ми продадат своите съкровища, и прочие. Разбира се, мамех себе си относно тяхната честност и не се съмнявах, че надуват цените, но щом при тяхното връщане започнех да оспорвам разходите, те разкриваха пред мен по някоя оригинална топка с цветя, която ме принуждаваше да млъкна.

А след това й доверих най-трудното: тъй като съзнавах, че не мога да изложа колекцията си тук, първо, защото щях да привлека вниманието върху своята екзалтираност и, второ, защото не ми достигаше място, тайно бях купила друга къща. Да ремонтирам тази вила, за да я направя достойна за моите чудеса, да я превърна в сейф с блиндирани врати и заключващи се капаци на прозорците, да наема пазачи, всичко това бе подкопало още повече финансовото ми състояние.

След тази каскада от признания разгърнах последните си придобивки, като се надявах, че леля Виви ще разбере или дори ще узакони моята страст.

А тя им хвърли само бегъл, студен поглед. Взе ръцете ми в своите и ме принуди да я гледам в очите.

— Малка моя Анна, можете ли да прецените доколко вашето поведение е… забележително?