Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

— В крайна сметка моята колекция ще стане забележителна.

— Не, не, дете мое, говорех за вас. Да харчите, без да си правите сметка, за парчета стъкло.

— За произведения на изкуството — възкликнах възмутена.

— За произведения на занаятите — опита се тя да ме поправи.

Побеснях, станах и започнах да я оскърбявам. Тук не мога да ти опиша думите си, първо, защото огън ме гори, за да ги забравя, а след това и защото от онези, които си припомням, ми пламват бузите. Накратко, крещях, че никой не ме разбира, че съм обградена от диваци, от беотийци, от варвари. Накрая добавих, че досега сто пъти да съм мъртва, ако не е била колекцията да ме утешава.

Леля Виви имаше достатъчно ум да ме остави да изплюя цялата си отрова. Без да се намесва. По мое мнение, и без да слуша. Тя разсъждаваше.

Дълго стояхме една срещу друга — аз си поемах дъх, а тя размишляваше.

В крайна сметка тя стана и си взе нещата да си тръгва.

— Колко жалко, че не можахте да се разберете с доктор Калгари. Казаха ми, че наскоро излекувал жена, която събирала стенни часовници. Манията й била заплаха за семейството. Нещо като вашия случай: дългове, неразбиране от страна на съпруга, отдалечаване от близките, които не разбират…

— Не сме стигнали дотам, лельо Виви.

— Още не. Но не задълго. Жалко…

— Питам се, как ли доктор Калгари може да ме убеди, че стъклените ми топки не са красиви и не заслужават всички мои грижи.

— О, според това, което разбрах, той няма да ви каже това. Ще ви покаже, че вашите стъклени топки не са само стъклени топки, а че отразяват нещо друго, нещо толкова притеснително, че не искате да го осъзнаете. Точно това е направил с часовниците на тази жена.

— Така ли? И какво са символизирали часовниците на тази жена?

— О, сложна история. Тиктакането е подчертавало месечния цикъл. Тази жена толкова се е бояла от менопаузата, че е смятала да продължи плодовитостта си, като трупа броячите на часове. Парадоксално, но е събирала циферблати, за да се бори с времето.

— Абсурдно — рекох. — Напълно ирационално!

— Кой е казал, че животите ни са рационални? — попита леля Виви.

Докато я изпращах, я помолих да представи пред банкера някаква приемлива версия на моята лудост.

— Щастлива съм да ви видя най-сетне трезвомислеща — отвърна тя, преди да ме остави.

През следващите седмици се опитах да се въздържам. Успявах по няколко часа на ден, но заговорех ли търговец или антиквар, загубвах благотворния резултат от усилията си. В действителност устоявах на изкушението само докато не беше пред очите ми. За мое голямо разочарование, откривах в себе си чертите на леля Клеманс, сестрата на Виви, онази, която минава стоте килограма и между храненията убеждава себе си, че се е подложила на диета, а след това безконтролно се тъпче на масата.

Калгари? Трябваше ли да се върна при този безскрупулен прелъстител? Ако вече бях започнала да преценявам, че не мога да се лекувам сама, то не бях убедена и че „психоанализата“ или някой от нейните магове могат да ми помогнат.

Точно тогава ми се случи и другият инцидент, симфонията на господин Густав Малер.

Франц обожава музиката. Или по-скоро обожава да ходи на места, където се свири музика. Споменавам това без лукавство, просто за по-голяма точност: семейството притежава ложа в Операта и посещава концертите на филхармонията по същия начин, по който поддържа дом с голяма прислуга — това е част от родовите ритуали. Когато човек се ражда Валдберг, той се ражда меломан, танцува от баща на син валсовете на Щраус и обсъжда качествата на певиците също тъй страстно, както и качествата на конете. От най-ранна възраст ушите на Франц са били захранвани с Моцарт, Бетовен и Вебер; вечер, за да го приспи, майка му е пяла песни от Шуберт и Шуман, а прочути пианисти, сред тях и Лист, са галили рояла „Ерар“ в техния палат. Тъй че каквато и да е програмата или изпълнителят, Франц е склонен да нададе ухо; в същото време излиза от събитието тъй спокоен, тъй малко променен, че се чудя понякога дали наистина е слушал внимателно.

В замяна на това аз така се отдавам на музиката — вероятно защото не съм така свикнала с нея, — че понякога тя може да има смайващо въздействие върху мен.

Точно това се случи една майска вечер във Филхармонията. Диригентът Густав Малер изпълняваше една от своите творби. Както повечето зрители, отидох с недоверие, защото си въобразявахме, че знаем какво ни чака: млад, харизматичен, оперен диригент и голям изпълнител, толкова трябваше да му стигне, нали така? Да не искаше сега да повярваме, че освен това е и прероденият Бах или бъдещият Брамс! Прочут през седмицата диригент и композитор в неделя, той по скандален начин злоупотребяваше със своята власт, за да ни натрапва своята музика. В унисон със съседите ми и с тази мнителност, заех мястото си, за да изслушам последната му симфония.