Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Два месеца по-късно, бих искала да се върна назад във времето, да си взема обратно писмото и да го унищожа, защото оттогава досега не съм престанала по време на вечери и разговори да попадам на този необичаен метод, да говоря за него и — ще повярваш ли? — да се интересувам от него.

Как се случи тази промяна ли?

Съдбата знае как да си играе с вятърничави глави като моята.

Както си ми е навик, всъщност бях натрупала доста грешни представи.

Първо дойде случката със скритите стъклени топки. По тази болезнена точка ще се преборя със срама и на теб — само на теб — ще кажа истината.

Една сутрин ми съобщиха за посещението на банкера Шьондерфер. Наредих да отговорят, че Франц го няма, но той твърдеше, че иска да се срещне именно с мен.

След ранната си гибел родителите ми бяха оставили състояние, но със съзнанието, че го притежавам, аз се бях показала безразлична към неговото управление. За какво са му на човек милиони, ако ще прекарва часове да се занимава с тях? Да си богат, означава да се отървеш от грижата за парите, не е ли така? За мен банкерът е от същия порядък като гувернантката, келнера или готвача: да си гледа дребната работа и да не притеснява господарите си. Тъй че се канех да отпратя Шьондерфер.

Мъжът се поклони, благодари ми, че съм го приела и развълнуван, прочисти няколко пъти гърлото си.

— Побързайте, господин Шьондерфер, кажете ми какво оправдава вашето присъствие тук?

— По обичай би трябвало да се обърна към господин фон Валдберг, защото обикновено по тези въпроси отговорност упражнява мъжът. Но става въпрос за вашия портфейл, госпожо Фон Валдберг, за средствата, които са ви оставили вашите родители. Аз… аз… аз съм разтревожен.

— Но защо, Боже мой?

— Харчовете ви, госпожо. Говоря за личната ви касета, а не за онова, което сте вложили съвместно със съпруга ви.

— Е, и?

— Разбира се, не ми е работа да се меся. И все пак, тъй като знам, че не обичате да смятате, записвам тегленията вместо вас.

— Много добре.

— И тъй, можете да отбележите, че с тази бързина, скоро ще опразните сметката си.

— Моля?

— Ето писмена справка. С оглед на разходите ви, направих предвиждане за бъдещето. Нещата са… тревожни.

Грабнах листа, прегледах го, достатъчно бързо, за да си дам сметка, че не разбирам нищо, и достатъчно бавно, за да видя заключението: личното ми разорение си показваше носа за след две години.

Щом видя, че съм осъзнала удара, той се разбърза да ме успокои:

— Разбира се, вие имате и други капитали, инвестирани в недвижимости. Тук говорим само за парите в брой. Но се боя, че скоро ще ви се наложи да продавате недвижимите имоти, ако продължавате с тази скорост…

Замълчах за миг и се опитах да си събера мислите, но ми беше трудно: множество врати се отваряха в главата ми, само дето не водеха наникъде.

— Може би ще искате да преразгледате тези разходи? Бих могъл да ви помогна да отделите онези, които са наложителни от…

Изправих се, вледенена от гняв, и го отпратих.

Макар да възразяваше с елегантност, нелишена от смирение, аз останах непреклонна:

— Няма да се оправдавам, господине. Не бъркайте ролите: Вие, моята банка, ми дължите сметки, не обратното. Нека прекратим дотук, моля.

Той се оттегли. А аз изпаднах в пристъп на плач в будоара, където го бях приела. Почувствах се… как да кажа… насилена; опитът му за вмешателство в живота ми ме остави разкъсана и объркана, съжалявах за някои елементи от миналото си и се тревожех за бъдещето, и раздиращи мисли ме разтърсваха.

Разбира се, имах идеи как да дам рационални отговори на въпросите на Шьондерфер. Но точно рационалното отказвах аз. Животът ми нямаше защо да се показва кротък, нито предпазлив, нито рационален. В някои отношения бе такъв повече от достатъчно. Защо да слагам рамка на всичко?

Дали от сълзите и запушения ми нос? За миг ми се стори, че се задушавам.

Франц не разбра за това посещение. Три дни поред дебнах и за най-дребната промяна в изражението му, която би могла да бъде резултат от разговор с банкера. Никаква сянка не помрачи нашето разбирателство.

За сметка на това на четвъртия ден леля Виви се появи в часа за чай.

— Скъпа моя, защо толкова рядко ходим заедно при доставчиците? Обожавам да ходя при ботушаря, шивачите или модистката заедно с приятелка. Вземете ме със себе си следващия път и нека бъдем лекомислени.

По овалното й лице се изобрази неустоима умолителна муцунка, тази, която тя показваше на любовниците си, за да я наградят с някой хубавичък подарък.