Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Двете жени се разделиха с целувка. Сак-Вюитон бе развълнувана от тази крехка девойка, над която виждаше как надвисват бури, а Ани притискаше залитащата Сак-Вюитон в прегръдка и се чудеше дали ще я види някога отново. Всяка от тях се боеше за другата.

Щом изпрати възрастната жена до таксито, Ани се върна в ресторанта да оправи сметката — Сак-Вюитон не плащаше никога, дори когато самата тя бе отправила поканата.

Отиде при червенокосия от гардероба.

— Къде отиваш?

Работното му време бе свършило и вече бе взел малко наркотик.

— Ще те изпратя — отвърна той.

— Къде?

— У нас.

Тя прие, без да се колебае.

Откак бе пристигнала в бегинажа, Ан сияеше.

В този обширен, засаден с дървета двор, където обитателките на почти еднаквите къщички се гледаха едни други през тънките стебла, Ан заемаше осмата отляво, щом се мине портата, най-отдалечената от кладенеца, една къщурка с червени капаци. И отвътре, и отвън, този дом бе удобен и кокетен, и Ан оценяваше подредбата му, която се ограничаваше до най-необходимото. Задните прозорци, които гледаха към катедралата „Светият Спасител“, пропускаха най-богатата светлина, северна, бяла, разсеяна, опалова отсянка, която осветява, без да създава сенки.

Посетителят можеше само да се впечатли от женското излъчване на бегинажа, и то не идваше единствено от обитателките му — нито един мъж нямаше право да живее там, — а от миниатюрния размер на сградите, от изяществото на фасадите, в които се редуваха розови тухли и бежов камък и от педантичната им чистота. Властваше усещането за покой. Приветливият правоъгълен двор, завладян от дърветата, превръщаше къщурките в гъбки, поникнали в подножието на гъсталака.

Ан споделяше своя дом с една шивачка от Антверпен.

Когато си тръгна от леля Годеливе, тя се усети сякаш олекнала. Олекнала от миналото, както и от бъдещето. Вече никой не й припомняше за починалата при раждането й майка, никой не я принуждаваше да се задомява и други, все още неясни избавления, се очертаваха в живота й.

Брендор бе използвал влиянието си пред Великата Госпожица, за да я приюти тук.

Тази възрастна жена с изящни черти, прочута заради лавандуловите си очи, ръководеше бегинажа със спокойната властност на хората, които са в хармония със своите действия. Тя бе образована аристократка, ревностна читателка на философи и теолози, и не злоупотребяваше нито с положението, нито с ерудицията си, за да направлява своята нерелигиозна общност, козовете, които имаше по рождение и поради своята култура и които я издигаха доста над другите, тя пазеше в резерва, етаж, до който имаше достъп единствено тя, и явната й воля бе единствено да урежда за жените от бегинажа прост, чист живот, изпълнен с труд, молитва и смирение.

Макар Ан да не произхождаше от знатен род, Великата Госпожица я прие. Всъщност, вероятно точно по тази причина. И наистина, из Брюж вече плъзваха приказки, които критикуваха настоящата тенденция в бегинажа — да се приемат само момичета от високо потекло, докато първоначално той бе приютявал жени от народа.

Когато Брендор й представи Ан, Великата Госпожица дълго я оглежда.

Докато Ан и Брендор очакваха разпит, тя удължи мълчанието с едно вдигане на показалеца. Двете жени, една срещу друга, не помръдваха: изглежда, че Великата Госпожица влизаше в ума на Ан за мислено пътешествие, без посредничеството на думите.

Брендор усещаше, че водят истински разговор, без да произнасят нито дума.

В крайна сметка, след два пъти по четвърт час, Великата Госпожица заключи:

— Душата може да види красотата само ако самата тя е красива. Трябва да носиш божественото, за да имаш поглед към божественото. Добре дошла, Ан.

Без повече обяснения, Великата Госпожица отсъди издръжка и покрив за девойката, по адрес на която цял Брюж говореше.

Макар препятствията да се бяха стопили поради връзките на Брендор, леля Годеливе, която не осъзнаваше добре прекрасната възможност, продължаваше да се опъва: понеже градът виждал у нея изключително създание, настойницата упорстваше момичето да бъде прието в най-добрия манастир. А Брендор предлагаше отначало в бегинажа Ан да води един живот по средата, докато чака да открие истинското си призвание.

Тук Ан бе нова. Имаше чувството, че започва второ детство.

Когато се настани, тя трябваше да избере задълженията, които да изпълнява в тази общност от жени, които не бяха дали обет. Тъй като умееше да чете и да смята, й предложиха да работи при икономката, защото Великата Госпожица прецени, че има достатъчно жени, които да перат вълната, да я тъкат и да я кардират.