Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Тя извади единствената банкнота, която носеше.

— Сто долара, става ли?

Той потръпна, изкушен.

Тя помисли: „Уф, ще успея, без да бъда принудена да се чукам с него.“

Той поклати глава.

— Обърни се.

Ани се подчини. Мъжът се боеше да не би тя да разбере къде той си крие дрогата. Прекрасна новина: щом вземаше такива предпазни мерки, значи щеше да му остане още, след като й продадеше една доза.

— Добре. Дръж.

И той пъхна в ръката й сгънато листче с праха.

— Доскоро — прошепна Ани, преди да изчезне в тоалетната.

Щом се постегна — или щом убеди себе си в това, — тя се качи и отново седна до Сак-Вюитон.

— Скъпата ми гъсеничка — възкликна дребната актриса, — благодаря ти, че ме избра да играя в твоя филм.

— Не, не съм аз, това е…

— Шт, шт, шшшт, Зак дори не ме гледаше, докато играех сцената, той има очи само за теб.

— По друга причина е. Ние…

— Да, спали сте заедно и вече е свършило. Всички знаят. Всъщност, радвам се, че достигам до възрастта, когато вече на никой режисьор не му идва на ум да ме отведе в някоя хотелска стая. Намирах, че в това има нещо… феодално.

— Не се случи точно това…

— Разбира се, бамбуче, с теб е обратното. Ти ги принуждаваш да спят с теб, за да им се качваш след това на главата. Вярвай ми, ние, другите жени, ти се възхищаваме, че най-сетне се отнасяш с мъжете по начина, по който ние мразим те да се отнасят с нас. Какво сочно отмъщение. Но да се върнем на стадото, както казваше майка ми, която никога не бе напускала Ню Йорк, и да разгледаме твоя случай, зайо. Ако Зак се бе втренчил като замаян в теб, то е защото ти беше омагьосваща… Голяма актриса, прасенце, много голяма.

— Ти също, Табата…

Дребната й ръка, прищипната от пръстените, удари ядно по масата.

— О, не, моля те. Без лъжливи хвалби. Много добре мога да преценя колко струвам. Камерата те обича, а мен не ме обича.

— За възрастта ли говориш?

Табата стрелна към нея поглед тип: „възрастта ли? Каква възраст?“, но добави изящна гримаса, която да подчертае, че разиграва неразбиране, физиономия, която да засвидетелства нейната проницателност и чувство на хумор.

Сервираха им.

Възрастната актриса схруска една скарида и възкликна с вдигнати към тавана очи, сякаш животното я бе вдъхновило:

— Знаеш ли, че имам прякор?

— Ами… не…

— Лъжкиня! В гилдията ме обозначават единствено с това прозвище: Сак-Вюитон.

— Така ли?

— Този път играеш слабо, невестулке. Всъщност, играеш най-вече една невъзможна ситуация, която не може да бъде убедителна и една секунда. Защото, представи си, този прякор, Сак-Вюитон, си го дадох аз сама!

— Не!

Ани искрено се изненада. Как човек може да си причини такова страдание, прякор, който подчертава онова, което бе изпортено — прекалено видими и прекалено многобройни операции на естетичната хирургия?

Табата Кер продължи, докато белеше черупките на скаридите:

— Камерата, калинке моя, не разсъждава, тя запечатва. Когато приближава до теб, не затваря очи като жиголата, напротив, отваря ги, и без да проявява доброта, хваща недостатъците ти, всичките ти недостатъци. Мама му стара, тази грубиянка камерата няма грам изтънченост и не подбира. Безсърдечна кучка без капка уважение. Ако държах да оцелея в киното, след като бях платила три басейна на пластичния ми хирург, трябваше да играя открито: дадох си псевдоним на разбита мутра, като се надявах, че щом някой започне да търси опустошено лице, веднага ще си помисли за Сак-Вюитон.

Тя се изсмя хъшлашки.

— И успях.

Ани се усмихна и изпита облекчение, като разбра колко бляскаво върви през живота си любимата стара дама.

— Каква хитруша си, Табата.

— О, този комплимент ще приема, светулчице. Представяш ли си, ако не бях умна, с моята физика и скромните ми драматични качества, никога нямаше да успея да направя кариера!

— Преувеличаваш…

Ани се възмути. А събеседницата й не играеше някакъв номер на кокетка, тя се бе отказала от стила си на грандама и настървено отхапваше от хляба с орехи.

— За седемдесет години срещнах наистина много жени, които бяха истински хубави, по-даровити от мен, по-добри актриси и имаха очарователни гласове. Всичките изчезнаха. Всичките! А аз оставам. Нямам много таланти, само един: да остана дълго в занаята.

Тя изведнъж извъртя темата и внезапно запита Ани:

— Затова исках да поговоря с теб, мишчице. Боя се за теб.

Ани сви вежди.

Сак-Вюитон се обърна към нея и потопи поглед в нейния.

В този миг Ани разбра защо изпитваше неудобство: споделяха една маса на ъгъла на дивана и не седяха една срещу друга. Сак-Вюитон гледаше към залата и малко се насочваше към сътрапезницата си, сякаш клиентите бяха нейната публика и тя се обръщаше към тях, когато произнасяше репликите си, като римски актьор, който не се обръща към своя партньор. А сега бе зарязала актьорските си маниери и се бе навела към Ани: