Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

В този миг свързах всички нишки на зашеметяващата бъркотия, с които от час насам ме заливаше, и ситуацията стана ясна — той ми обявяваше, че ще имаме връзка. Този ласкател ме задяваше под претекст — какъв дръвник! — че сама ще му дам аванси. И се впускаше в това най-спокойно, както човек пише рецепта.

И, прибавяйки действия към думите си, ми посочи един покрит с килим диван:

— Легнете на дивана.

Изправих се, с рязък тон се врътнах на пети и му подхвърлих.

— На грешен път сте, господине, не съм такъв тип жена.

И го зарязах.

Отвратителният човечец има безсрамието да ме преследва по стъпалата на сградата — какво невъзпитание, за щастие вече не чувах нищо от онова, което ми говореше.

Изскочих на улицата, изтичах до каляската на леля Виви и докато се качвах в нея, заявих:

— Измамили са ви, лельо Виви. Не само е мошеник, но е и човек, който се възползва от жени.

О, Гретхен моя, светът е населен само от хищници и наивници. Понякога хищникът се крие под външността на наивник като доктор Калгари, а понякога хищникът се оказва голям наивник като леля Виви. Дали дори за миг бе повярвала, че този мошеник, който се прикриваше под съмнително название „психоаналитик“ — а защо не и великия Мамамучи, като лъжливите турци у Молиер, — щеше да ме утеши от каквото и да било?

Ще се опитам да изчистя гнева си като ида да погаля моите стъклени топки. Ако ме приемаш в това състояние, прегръщам те.

Твоя Анна

Колата за малко да се сурне по наклона, върна се на шосето в последния миг, а след това енергично и без да забавя, се понесе по пътя, който завиваше надясно. Кабриолетът сякаш се сплескваше под натиска на противоположни сили, някак се свиваше и издуваше мускули.

Гумите изскърцаха, сякаш радостни да се впуснат в атака воини.

Какво опиянение! Босите й стъпала прилепваха към педалите. С все сила и в пълно съзнание, тя имаше усещането, че се претопява в автомобила, че шумът на двигателя заменя нейното дишане, ламарините са продължение на тялото й до степен тежестта им да се хармонизира, едно движение на лявото й рамо изместваше целия тон желязо настрани. Ани шофираше, както и живееше — на ръба на смъртта.

Подложила лице и разпуснала коси, тя гълташе шибащия въздух. Плесници, да, постоянни и следващи една след друга плесници, ето какво й причиняваше вятърът, ето как се отнасяше той към нея. Но тя обичаше това и не му се сърдеше, не, инатеше му се, пореше го и минаваше през него, разсичаше го и винаги печелеше в двубоя.

Скоростта я освобождаваше от скръбта й и я връщаше към най-важното: да се чувства жива, наситено жива, защото с двеста на километража, смъртта чака своя ред в канавката.

Отекна сирена!

— Мамка й и страна! Човек вече и пръста си не може да мръдне.

Адреналинът й се бе покачил, от което гневът и се усили; тя спря край пътя и загледа как полицаят приближава.

Той спря мотора си пред нея, слезе величествено, а след това приближи с раздалечени крака, сякаш между тях си оставаше един виртуален мотоциклет.

Ани избухна в смях.

— Не е ли забавно?

Полицаят направи физиономия, готов да възрази, но предпочете да се въздържи и зареди ритуалните опявания:

— Госпожо, знаете ли, че се движехте с двеста километра в час?

— Надявам се, че го знам. Не всеки може да го прави. И най-дребната грешка би била фатална. И на вас ви хареса, нали?

— Госпожо…

— А, не! За какво сте влязъл в полицията, ако не, за да карате законно с превишена скорост? Не сте на мотор, за да ловите дядки с трактори. Добре, че от време на време има такива кибритлии като мен, за да ви позволят да дадете газ на макс!

Той зяпна объркан. Докато тя говореше, той я разпозна.

— Вие сте… филмовата звезда?

— Ани Лий, да.

Той се усещаше, сякаш бе влязъл през екрана. Възможно ли беше? Създанието, чието лице обикновено виждаше огромно върху пет на три метра, сега стоеше на няколко сантиметра от него и му отговаряше естествено и грациозно.

Тя се усмихна на ефекта, който бе произвела.

— Доволен ли сте от мотора си?

— Ами…

— Вие ли го избрахте или не?

Макар да имаше желание да продължи разговора, той трябваше да си върши работата. Но тя го изпревари:

— И как реагира вашето семейство? Мама мразеше да ви гледа как яхвате някой голям куб, но откак сте в униформа, вече не се бои, така ли е?

Развеселена искра мина през погледа на мотоциклетиста.

— Би трябвало да се присъединя към полицейския корпус — завърши Ани. — Това е единственият начин да продължа да карам бясно, без да получавам глоби или да ми налагат присъди. Как мислите?