Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Тук, във Виена, в средите, в които влязох, с произхода се шегуват по-малко дори отколкото с парите. Не само човек трябва да се среща с поне равни нему семейства, но даже и в рамките на една и съща каста човек също трябва да внимава, казва леля Виви, за „своя цвят“. Нашествието на евреи в този кръг, в който семействата непрекъснато си ходят едно на друго на гости, дори ако мъжът е елегантен, а девойката изящна като статуетка, минава за лош вкус, за оскърбление към благоприличието и дори за обида, хвърлена в лицето на онези, които спазват правилата. „Какво, натрапвате ми евреин във вашия дом, докато аз ви го спестявам в моя? Това ли съм заслужил?“ Аристократите не знаят защо правят това деление, знаят единствено, че трябва да го правят, иначе ще предадат или наранят своите. Подборът има по-голямо значение от причините за подбора.

Но съм виждала изключително богати еврейски семейства да се появяват в изтънчени домове. Това смесване сваля класата на приема и му придава пъстър, космополитен вид, като го превръща в нещо като Бала на четирите изкуства, където най-доброто и най-лошото вървят ръка за ръка и където всичко е равно и нищо няма значение. На такива вечеринки един истински Валдберг разбира, че домакините са се примирили с присъствието на евреите, защото те имат милиони; а един истински Валдберг не смята златото за добродетел — той притежава злато по рождение — и смята, че съществуват качества по-ценни, които не могат да се придобият: принадлежността към дадена каста, към една чиста, носеща престиж родословна линия. Именно това изтъкват семейство Валдберг, когато отказват да канят евреи. А онзи, който би посмял да се опълчи срещу този кодекс, няма да се издигне над другите, а ще бъде изключен от тяхната среда.

Нещата, за които ти говоря тук, само ги отразявам, не се подписвам под тях. И най-вече, естествено не съм мислила за тях по време на разговора ми с леля Виви, защото си оставах съсредоточена върху собствения ми проблем. Затова възкликнах:

— Щом не мога да ида при този доктор Фройд, защо ми говорите за него?

— Този човек е имал съобразителността да предвиди онова, което сега си говорим с вас. Тъй като е осъзнал, че като евреин, никога няма да има клиентела в определено общество, той е обучил група лекари в своите методи. Между последователите му има и няколко нормални люде, искам да кажа не евреи. Тъй че ви предлагам да идете да се прегледате при един от тях.

Иди, че разбери, скъпа ми Гретхен, защо прегърнах леля Виви, и така се съгласих по принцип на тази среща. А четири дни по-късно отидох на нея.

Имах доверие в проницателността и смелостта на Виви. Споменът за разбеснялото се махало, което бе отгатнало аномалията на бременността ми ме подтикваше да се сдуша с нея по тези несигурни пътища, пътищата на окултното и на нетрадиционната медицина.

За да не се усъмни Франц в нещо, леля Виви беше подготвила стратегия: беше измислила дълги проби, при които трябвало да мерим корсети — нищо по-скучно за един мъж. Тъй че Франц благоразумно се въздържа да ни придружи.

Каляската ни отведе в подножието на една шестетажна сграда, в която работеше доктор Калгари. Дори само тази подробност ме развесели: най-сетне щях да видя как изглежда един апартамент! Признавам си, че ми е трудно да си представя как хората се съгласяват да живеят нагъчкани един върху друг. Би ли понесла, Гретхен моя, три или пет семейства да живеят над теб, да търчат, да пеят, да танцуват, да се карат, да спят, да се любят, да се изхождат, и да живеят живота си, без да ги е грижа за теб, който мърдаш под тях? Аз лично бих имала чувството, че ме убиват, тъпчат и душат.

И кабинетът на доктор Калгари беше разположен именно на първия етаж.

Отвори ми една жена — отгатнах, че става въпрос за секретарката му, — въведе ме в малка зловеща стая, мебелирана единствено със столове, „чакалнята“, както тя я нарече приповдигнато, или иначе казано, килията, където човек имаше единствено правото да седне и да гледа килимите с излиняла основа и избелели цветове, които представяха два епизода от римската история — отвличането на сабинянките и завръщането на сабиняните.

Пет минути се терзах, седнала на края на стола и готова да си тръгна, ако трябваше да чакам и един миг повече. Бяха ме изоставили в тихия апартамент. Сега, когато пиша това писмо, си мисля, че този епизод бе мизансцен, за да ме направят по-податлива и да героизират лекаря, който щеше да се яви като спасител.

И наистина, доктор Калгари бутна една двукрила врата и ме избави от отегчението.