Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Защо ти пиша, ако ти разказвам само тези дребни истории? Гретхен, успокой се, запазих най-хубавото за накрая.

Сред хората, които ме посещават, най-прилежна си остава леля Виви, разбира се. За да ти създам представа за нелепите ни отношения, ще ти разкажа какво се случи на другия ден след… как да го представя… след катастрофата.

Леля Виви дойде при нас в салона, разгърна много мисъл, за да ни утеши, като откри точните нежни думи за Франц и топли за мен, след това ни развесели, като направи хроника на неотдавнашните раждания, и се надсмя над гордостта, която една майка хранела към едно по-грозно от маймуна новородено, вълнението на един баща, който не забелязвал рижите коси на съперника си по главата на своя син и прочие. С много такт тя така ни описа окаяното и смешно положение на родителите, които бяха успели да снесат яйцето, че ние почти се зарадвахме, задето сме се провалили.

Когато повикаха Франц в министерството и той ни остави, тя приближи до мен и потупа ръката ми.

— Ще ме намразите, скъпа ми Анна.

— Защо?

— Защото знам тайната ви и какво се случи в действителност по време на вашето раждане. Бях там.

— А…

Затворих се в болезнено мълчание. Тъй значи, дори нямаше да мога да потуша тази лична трагедия в мълчание, а щеше да се наложи да я споделям с леля Виви. Че професионалистите — двамата лекари и акушерката — знаят подробности за тежкото ми преживяване, ме интересуваше слабо. Но член на семейството…

— Не се тревожете. Ще мълча — дори ако ме изтезават, няма да я разкрия.

Помислих си наум: „ако ви изтезават, сигурно, но не и под полилеите на вашия салон с чай и целувки, пред публика, която трябва да бъде прелъстена, в такъв случай — съмнявам се!“, тъй като самата аз лакомо поглъщах талантливите й импровизации и неустоимите й закачливи и безмилостни раздувки на гърба на нейното обкръжение.

Тя продължи да ме утешава:

— Ако някой ми каже, че сте направили фиктивна бременност, ще си направя заключението, че камъчето сте изплюли вие. Не аз. Ще бъда няма.

Колкото повече настояваше тя, толкова по-малко й вярвах? Една няма леля Виви? Все едно човек да я помоли да спре да бъде жена.

— Всъщност, скъпа ми Анна, именно аз настоях пред двамата лекари да обявят мъртвородено дете, защото, представете си, тези двама кукавелници се канеха да разкрият всичко пред Франц.

В този миг, щом помислих за съпруга си, ми дойде най-искрен порив:

— Благодаря ти, лельо Виви. Това щеше да го… не знам… щеше да го убие.

— Или да убие любовта му.

Студеният й поглед се втренчи в мен: тя бе изразила моя ужас. Откъде ли знаеше за него?

Аз се заотбранявах слабо:

— Все пак Франц нямаше да ми се сърди.

— Не… не и открито… и никога нямаше да го признае. Мисълта ни не се ограничава до онова, което виждаме или което казваме. Зад стените имаме тайни коридори, скрити шкафове и задрямали чекмеджета; там понякога трупаме горчивина, амбиция или страхове. Всичко върви добре до момента, в който защитата гръмне и тези неща избликнат и излязат наяве. Тогава човек може да се страхува от най-лошото. На пръв поглед Франц щеше да прояви разбиране към онова, което се случи, но разочарованието му, потиснатостта и гневът му щяха да се натрупат някъде.

Макар да бях съгласна с нея — или вероятно защото бях съгласна — възразих:

— Хайде, лельо Виви, аз не съм първата жена, която преживява фиктивна бременност.

— И не сте първата, която я маскира като спонтанен аборт.

След това мина дълъг миг преди да добави:

— За щастие.

В тишината страховете ни се блъскаха, оправданите и неоправданите. Представях си как виенското общество разнася историята ми: отначало щяха да я повторят от любопитство, след това от желание да блеснат с разказ за нечувана история, а накрая за да ми навредят; щяха да се отнесат към мен като към симулантка, манипулаторка и луда; ревнивите жени щяха да съжалят бедния Франц и да му пожелаят друга съпруга — тях самите, например.

Леля Виви завърши:

— Вярвайте ми, дете мое, по-добре да захранвате хората с дребна драма, отколкото с истинска трагедия.

Бях съгласна с думите й, а се чух как възразявам:

— Истинска трагедия… Не преувеличавате ли?

Тя впи виолетовите си очи в мен:

— Какво смятате да правите, дете мое?

— Ами нищо…

— А за да се излекувате?

— Лельо Виви, не съм болна!

Тя прехапа устни и ги раздвижи наляво-надясно, което оставяше впечатление, че върхът на носа й мърда.

— Не, не сте болна в обичайния смисъл на думата. Но кой ви гарантира, че няма отново да направите фиктивна бременност?