Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Рубен допълни прекрасния си разказ: Ан бе убедила вълка никога повече да не напада хора. Когато юношата изрече тази хипотеза, то бе не толкова по интуиция, колкото на игра. Без да усети, че се доближава до истината, той импровизира с желанието да привлече и да доизпипа една красива притча.

Тъй като Ан не бе отрекла — и правилно, — легендата бързо се пръсна, прелитайки от дюкян в бакалия, от барака в дворец, от шивачка на дукеса, от тукашна гемия на чужбински кораб. Тъй като градът търгуваше с целия свят, фламандските търговци на вълна казаха на английските тъкачи, които го предадоха на овцевъдите оттатък Ламанша, купчиите на чер пипер и подправки отнесоха вестта към Изтока, португалските моряци — до средиземноморските царства, без да пропускаме французите, които управляваха града, или германците, които идваха за продоволствия.

Сега Ан принадлежеше към забележителностите на Брюж, на равна нога с градската кула.

Тази внезапна, мълниеносна и според нея несправедлива слава я мъчеше. Бяха си присвоили нейните жестове, както нападател разкъсва дрехите на жертвата си, без да я пита какво мисли за това, нито пък дали е съгласна. В нейните очи известността означаваше само насилие, не само ограбваха нейната история, но изтръгваха най-интимната й плът, намеренията й, самата тъкан на духа й.

Някакъв звук прокънтя долу. Желязна ръка тропаше по вратата.

Ан реши да не отговаря.

Ударите се подновиха.

Ан затвори очи, убедена, че щом се затворят очите, се запушват и ушите.

— Ан? Мадам Годеливе?

Тя разпозна гласа на Брендор. Изтича стремително по стълбите и отвори на монаха.

— Най-сетне! — възкликна тя.

С качулка на главата и по-кално отпреди наметало, великанът влезе в тясната къща.

Той седна тежко до камината. Торбите му се изсулиха по плочника. Разтърка подутите си глезени. Въпреки младостта, ръста и мършавата си сила, той изглеждаше смазан от умора.

След няколко въздишки, свали качулката и косите му осветиха стаята, а той се усмихна. Успокоена от неговото присъствие, Ан се възхити на ясноочертания му, силен и рязък като сдържано изречена мисъл нос.

— Е, моя малка Ан, репутацията ти долетя до мен на сто левги оттук. Сега всички мислят онова, което аз пръв помислих. Щастлив съм за теб.

— За какво говорите?

— За Господ, който те е избрал. За Господ, който се проявява чрез теб. Без никакво съмнение, ти си Избрана.

Тя скочи заплашително към него.

— О, не, не и вие! Не съм мислила за Господ, когато тръгвах на среща с вълка. Нито когато избягах от сватбата с Филип. Господ няма нищо общо с това. Да му се не види, аз вярвам в Бога, почитам Го и Му се моля, но се съмнявам дали Го обичам. Със сигурност, когато чета Библията, Той не ми въздейства.

И тя заразказва възмутена катастрофалното впечатление, което тази книга оставяше у нея. Тя никога не бе виждала толкова грехове, кървища и неправди по вина на хората, разбира се, но и по вина също на Бога, който си отмъщаваше като диво животно и изискваше нездрави жертви — сина на Авраам, без причина тормозеше Йов Праведния, накратко, държеше се като тиранин, като капризен монарх, който не показва нито повече хладнокръвие, нито по-голяма висота на възгледите от всеки разбойник по широкия друм.

— Според мен Господ би трябвало да стои над дребнавите неща. Господ не би трябвало да проявява своята мощ, а своето всеопрощение. Господ не би трябвало да вдъхва покорство, а обожание.

Брендор я вдигна в ръце.

— Прекрасно… Започваш да изливаш златото на сърцето си в калъпа на думите.

Тя се освободи, не защото се боеше от силата на прегръдката му — напротив, това доста й се нравеше, — а защото той упорито не искаше да разбере.

— Брендор, чуйте ме! Не съм нито оцеляла по чудо, нито светица. Направих подходящите движения и вълкът прояви уважение. Ако не яде повече хора, то е защото му показах капаните, и така го отказах да се приближава до фермите.

— Добре се справяш със зверовете, само това ли е?

— Знам как да им говоря.

— А какво са зверовете? Божии създания. Значи умееш да говориш на Божиите създания.

Тя спря да спори, потресена. Очарована, че Брендор приема животните като Божии творения, равни с хората, тя се върна към чувството, което я тласкаше да уважава всички същества и да тачи живота във всичките му форми.

Дали това наричаха „Обич към Бога“?

Брендор отново я изпревари:

— Познаваш ли свети Франциск от Асизи?

Тя се затвори.

— Не, и не желая да го познавам.