Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Не мога да си простя фиктивната бременност. Макар искрено да смятах, че съм бременна и сама да бях заблудена, преди да заблудя близките си, все пак аз самата си бях изиграла този номер.

Коя съм „аз“? Ако „аз“ беше само съзнанието ми, тогава съм невинна, защото истински вярвах, че съм бременна. Ако „аз“ е тялото, което направи лъжлива бременност, тогава то е авторът на измамата. Но как да разделя до такава степен тялото от съзнанието? Ще посмее ли човек да извика „тялото ми е виновно, не аз“? Твърде лесно е да ги разделим. Кой каза на утробата ми за моите желания, ако не част от душата ми? Тялото и душата не остават съвършено разделени, физическата обвивка не се ограничава до безлично превозно средство, в което случайно се настанява някакъв интелект. Затова подозирам, че има едно неясно място, наполовина тяло, наполовина мисъл, където плът и дух се примесват и точно там се вземат най-големите решения; там битува същинското „аз“. Е, да, Гретхен моя, въпреки твоите думи, които ме изчистват и оправдават, не се смятам за ангел, а за заслужаващ наказание човек. Обвинението зависи от това, което разбираме под „аз“.

Отново се залових със своята колекция.

Всяка сутрин се посвещавам на топките от сулфатно стъкло и на затворените в тях цветя. Дължа на любимите си кристали изключителни мигове, весели и безгрижни. Тези херувими не знаят нищо за моите беди — чисти и нетленни, те не са отбелязали неотдавнашното ми мъченичество; те живеят в друго пространство, в различно време, в света на безсмъртните цветя и на вечно зелените полянки.

Когато наблюдавам някоя великолепна маргаритка в нейната стъклена топка, се опитвам да стигна до нея и да се откъсна от изпълненото с несигурност общество. Понякога ми се струва, че успявам, чувствам се запленена от някой цвят или отражение и ставам безразлична към всичко наоколо, освен към променливите отблясъци на светлината. Не мога да се сдържа да не мисля, че някакво послание е оставено за мен там, на дъното на стъклените топки, послание, което накрая ще разгадая. Послание, което ще ме направи щастлива и ще помете въпросите, които си задавам. Послание, което ще представлява завършекът на моите търсения.

При един търговец се бях надвесила над една спираща дъха топка, в която лимони, портокали, банани, череши, фурми, ябълки и круши, прилепени едни о други, се излагаха на показ като шарени бонбони, от които слюнката изпълва устата ни до края на вечността, когато един глас ми подшушна:

— Подарявам ти я.

Франц ме бе проследил. От половин час се умилявал да ме гледа изпаднала в такава еуфория, а откак ме бе заговорил, се забавляваше и със стъписания ми поглед. Макар още на два пъти да ми предложи да ми я купи, аз не помръдвах, ококорила очи и с пламнал тил. Все пак държах да прикрия гнева си: по-добре да изглеждам глуповата, отколкото злобна. Как смееше да се меси този Валдберг? Да ми подари стъклена топка, а? И то най-вече тази топка с плодовете, този рядък разкош, който в ума си вече притежавах? За кого ли се вземаше? Той нямаше право да застава между стъклените топки и мен, нали така? Това не го засягаше. Аз бях свободна. Имах средствата да си доставям съкровищата, по които бях луда. Какво искаше той? Докато въртя тази топка в ръцете си у дома, да си повтарям: „Франц ми я подари.“ Нещастник! Наивник… Никога не мислех за него, докато разглеждах галерията си. Никога. А ако докато ги разглеждаше, той оставяше по тях отпечатъци от пръсти, аз ги изтривах. Ако сега искаше да закачи табелка с името си като великодушен дарител, щях да откажа. Той нямаше да успее да се вклини между тях и мен.

Той се разсмя на вцепененото ми лице.

— Ако можеше да се видиш, скъпа…

Сведох очи към кристалите и зърнах своето отражение: наистина бях грозна и смешна.

— И тъй — настоя той, — позволяваш ли ми да ти я подаря?

— Ужасна е.

Врътнах се на пети, хванах го под ръка и се заразхождахме като млада двойка по „Картнерщрасе“.

Вярваш ли ми? Боях се да не би топката да е чула отвратителното нещо, което бях казала за нея, да страда от това, и да не би на другия ден, когато дойдех скришом, тя да загубеше от своя блясък или дори да предпочетеше да се даде в чужди ръце. Да, смешно е. Но аз не казвам, че бягам от смешното. Напротив.

Без Франц изобщо да подозира, ми трябваха няколко часа, за да ми мине ядът. Разбира се, бях съвсем наясно, че той нямаше никакво друго намерение освен да ми достави доволство. Чак когато се сдобих с този рядък екземпляр и започнах да го разглеждам в стаята си, съвсем сама, успях да пропъдя страха от преливането на двата съвършено отделни свята, светът на моите топки и светът, в който бях съпруга на Франц.