Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Трябва да призная, че беше хубав мъж, със стройни талия и гърди, изящни черти под поддържана брада и напомадени черни коси.

След няколко думи на извинение — не повярвах и на една троха от приказките му — той ме покани да го придружа в кабинета му.

Пред една стена, отрупана с книги, той се настани зад покритото с египетски статуетки бюро и ме покани да седна.

— Как открихте психоанализата?

С това варварско име той обозначаваше разработения от еврейския маг Фройд метод. Разказах му за намесата на леля Виви. Очевидно обяснението ми не му хареса, защото направи физиономия. Това никак не ме обезсърчи и с няколко изречения му обясних своя проблем.

— Не искам това отново да се случи, докторе. Следващия път трябва наистина да забременея.

В този миг той започна да се държи странно. Първо ми забрани да го наричам доктор, защото, заяви ми той, не бил лекар, макар да разчитал да ме излекува — трябваше да се усъмня още при това потискащо признание… След това ми обясни, че ще се виждаме поне за по един сеанс седмично, ако не и два.

— Колко време?

— Това ще зависи от вас.

— Моля? Не знаете колко време ще ме лекувате?

Тази липса на точност също трябваше да ме постави нащрек, но той заразказва много сладкодумно. Навърза поредица безсмислици и се спря на най-стъписващата от тях: по време на срещите съм щяла да говоря аз, а той щял да се задоволи да слуша.

— Следвате ли мисълта ми? — наблегна той. — вие ще изпълните задачата да изясните нещата, не аз . Вие сте болната и единствено вие можете да си помогнете.

През целия си живот не бях чувал нищо по-нелепо. Заради доброто си възпитание не отвърнах нищо. Той се разпали:

— Вашата воля да се оправите ще предопредели ефикасността на анализата. Изцелението е във вашите ръце.

Макар и объркана, си позволих нотка хумор:

— Кажете ми за колко ще работя?

— За сто талера на сеанс. Платими предварително, естествено.

Уф, това се превръщаше в отявлена измама…

Реших да продължа с язвителността:

— Ласкател. Не знаех, че компетентността ми струва толкова.

Без нито една усмивка — тъжният сър няма никакво чувство за хумор, — той надълго и нашироко ми обясни, че договорката за парите е необходимо за лечението условие. Посещенията при него трябваше да ми струват нещо и да плащам сеансите си по „психоанализа“, щяло да представлява вид саможертва.

Щом завърши, уверен, че ме е убедил, той ме попита какво мисля за това. Казах онова, което ми мина през ум:

— Надявам се, че с хонорарите си ще можете да смените двата отвратителни килима в чакалнята си.

— Отвратителни ли? И защо?

— Качеството на изработката, но най-вече темата. Ненавиждам тази история.

— Защо?

— Отвличането на сабинянките ли? Непристойно отвличане. На римляните не им достигат жени и отиват да отвлекат тези на съседите си, сабиняните. Прекрасен пример!

— Бихте ли предпочели те да практикуват кръвосмешение?

Шокирана от забележката му, все пак я подминах и продължих:

— А с втората картина „Завръщането на сабиняните“ е още по-зле. Те години наред търсят жените си, които сега пък са се вкопчили в своите нападатели, към които са се привързали.

— И с какво това е по-лошо, според вас?

Не бях срещала нищо по-дебелашко! На всичкото отгоре се бе навел към мен през бюрото с ококорени очи, сякаш наистина искаше да разбере. Какво магаре! Учтиво го поставих на мястото му:

— Чуйте, не съм дошла да си говорим за килими, дошла съм заради себе си.

— Когато тълкувате тези картини, вие говорите за себе си, госпожо фон Валдберг, разказвате ми вашата история, не тяхната.

— Така ли?

— Да. Така излагате пред мен какво според вас е насилие и какво значи непоносимо.

При тези думи се затворих в себе си. Има ли човек право да се показва толкова повърхностен? Общ разговор на неприятни за мен теми щял да ме излекува, така ли? Да бъдем сериозни.

Изправен през скептичното ми изражение, доктор Калгари отново подхвана обясненията за психоаналитичното лечение — ах! тази дума му пълнеше устата — и започна да ми вади думи, които окончателно събудиха моята бдителност.

— В някои дни няма да ми кажете нищо, госпожо Фон Валдберг, и това ще си остане работен сеанс. В други дни ще плачете и това ще бъде напредък. В някои дни ще ме ненавиждате. Но в други моменти ще ме цените, твърде силно ще ме цените и ще се палите. Това се нарича пренасяне. Отсега можем да предвидим, че ще имате усещане, сякаш сте влюбена в мен.