Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Срещу нея Сак-Вюитон правеше точно обратното. При сигнала „камера“ тя някак се свиваше и изгубваше част от аурата си. Докато Ани се озаряваше, тя угасваше. Доайенката изработваше съзнателна, внимателна към резултата професионална интерпретация. Всичко бе грижливо изчислено. Тя изпълняваше партитура, партитурата на Табата Кер в тази роля, съответстваща на очакванията, тоест без изненади. Въпреки това, тъй като й поверяваха само второстепенни пародийни роли, тя удовлетворяваше изискванията: силната й личност не се изличаваше напълно, още по-малко невероятната й външност.

При всяка поза Ани я поздравяваше, защото не си даваше сметка за несъответствието между собственото й отдаване и това на възрастната жена, към която хранеше почит. Под чадъра, който й държеше най-красивият стажант, Сак-Вюитон с удоволствие приемаше комплиментите на колежката си.

Зак страдаше. Той виждаше разликата между двете актриси, но се проваляше в опита да ги ръководи, защото Ани отказваше да го слуша, докато Сак-Вюитон уж одобряваше забележките с вид на убеден човек, а се оказваше неспособна да подобри играта си.

Зак реши да контактува с Ани посредством тримата си асистенти. А тя, най-сетне склонила да се вслуша в думите му, отлепи като изтребител, макар че и преди това да летеше на известна височина.

Членовете на екипа не успяха да се сдържат и й се възхитиха. Разбира се, Ани се държеше като разглезено дете — винаги ли по време на снимки щеше да си остане петгодишното дете от времето на дебюта си? — разрушаваше всякакви граници, струваше на продуцентите доста повече от хонорара си, но никой не можеше да отрече зрелостта на играта й.

Когато слънцето се сниши твърде много, за да може да прави „спойката“, обявиха края на снимачния ден.

Сак-Вюитон, едва докосната от умората, предложи на Ани да видят необработените снимки на „Момичето с червените очила“ в нейната каравана.

Когато ги разгримираха — частично за Сак-Вюитон, която се изправяше пред света само намазана с дебел пласт фон дьо тен, — те изгледаха снимките от последните седмици на един телевизионен монитор. Сак-Вюитон проследяваше своя номер, а когато нямаше отношение към някой откъс, наблюдаваше Ани и отбелязваше изключителните качества на младата си колежка.

— Пиленце, не е истина просто колко те обича камерата.

Обърна се, за да види какво мисли по въпроса Ани, а тя, разнебитена от умора, бе заспала още при първите образи.

Вечерта, по молба на Сак-Вюитон, двете жени се оказаха в един шикозен ресторант в Лос Анжелис.

Ани се появи с един час закъснение и се разля в извинения, без да може да си представи, че Сак-Вюитон, която бе наясно с нещата, тъкмо бе пристигнала.

Собственикът и сервитьорите се струпаха около актрисите, заповтаряха им каква чест е за тях да обслужват две славни представителки на Холивуд и проявяваха изключително раболепие и към едната, и към другата, дори повече към Сак-Вюитон, която си наложи да скрие, че познава всеки служител по име.

Ани изглеждаше занемарена. След възбудата по време на снимките и внезапния сън, сега усещаше, че й се гади, че е обхваната от тревога и че й липсват определени субстанции. Храната нямаше да й помогне. Какво да прави?

Когато забеляза рижото момче, което се занимаваше с гардероба, реши, че е спасена — той ходеше в „Red and Blue“, често го бе срещала в мазето, свлечен някъде, надрусан и с мехурчета по устата като риба в аквариум.

Под претекст да иде „да си освежи муцунката“, както казваше Сак-Вюитон, Ани се плъзна в тясната стаичка, приближи до мъжа и изхленчи:

— Помощ, в криза съм!

Той я загледа и се опита да се усмихне.

— Добър вечер. Аз съм Роналд.

Тя веднага разбра докъде иска да стигне той.

— Аз съм Ани. Бях те забелязала в „Red and Blue“.

— Жалко, че не си ми го казала там.

— Не съм от смелите — подшушна тя и направи физиономията, която я правеше сладка. — А червенокосите ми въздействат особено.

— Ммм, така ли? И защо?

— Хубави спомени.

Мъжът кимна. Тя простена:

— Можеш ли да ме облекчиш? Без това не мога да стигна до края на вечерята.

— Да видим.

Настъпи мълчание. Ани усети, че не бива да припира червенокосия, първо, защото умът му действаше на бавни обороти, а после, защото той си въобразяваше, че инициативата е негова.

Отправи му подканваща усмивка, за да го предразположи. Най-сетне той промърмори поласкан:

— Какво ще ми дадеш, ако открия някакви стари остатъци от нещо в някой джоб?