Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Мотоциклетистът избухна в смях.

Тогава Ани го изгледа с големи, широко отворени очи и издължи лице като малко момиченце, което получава наказание.

Победен и поласкан, че тя си дава труда да изпълни заради него такъв номер, мотористът завърши:

— Добре. Затварям си очите. Обещайте ми да завършите пътя си с нормална скорост.

Тя кимна. Но и двамата бяха наясно, че лъже. Той въздъхна, като вече съжаляваше, че девойката ще си тръгне.

— Къде отивате?

— На снимачната площадка на следващия ми филм.

— Как се казва той?

— „Момичето с червените очила“.

— Ще ида да го гледам, Ани Лий, както всички преди него. Но защо карате вие? Мислех, че студиата ви осигуряват лимузина с шофьор.

— Не съществува шофьор на лимузина, който да може да ми достави това изживяване. Ако познавате такива, моля ви, освободете ги от затвора и ми ги доведете. А дотогава ще бъда принудена аз да поемам волана.

Той се усмихна, замаян от наглостта на Ани.

Тя потегли, след това със скоростта на охлюв му отправи очарователен жест с ръка. Той за малко да отвърне, но се сети, че трябва да се държи като полицай.

Ескортира я още километър, в който тя шофира със скоростта на пешеходец. След това я изпревари, хвана друг път и се отдалечи, убеден, че след заминаването му Ани пак ще да настъпи газта.

Щом пристигна на площадката, където екипът се бе настанил за няколко външни снимки, Ани повери колата си на един стажант и се втурна в своята каравана.

Атмосферата на снимките заприличваше на открита война.

Първо, звездата пристигаше с грандиозно закъснение, дължащо се на късното й лягане — едва в четири, след като се върна от дискотека — и на размазаното й състояние — махмурлук и спад след наркотична еуфория. А сетне, опропастявайки всички графици, тя затвърждаваше своето превъзходство: беше звезда и щяха да я чакат като звезда. Откакто бе спала със Зак, Ани вече не се боеше от режисьора; напротив, стигаше й да си го спомни гол и да се сети за гъстото му окосмяване, за да й се стори смехотворен. Той вече не упражняваше никаква власт върху нея, нито властта да я накара да бъде точна, нито тази да я спре да го имитира, докато коментира думите му. На три пъти го бе нарекла „тъпанар“ пред хора.

Що се отнася до Дейвид, неговото лицемерие започваше да става явно. Ако Ани първа го бе надушила, сега всички се усещаха, дори и той, защото когато се показваше влюбен пред Ани или й подхвърляше нещо сладникаво, очите му изпадаха в паника за части от секундата и разкриваха, че вътрешно се бои дали е убедителен.

На Ани не й дремеше. По-лошо дори, това я успокояваше. Когато посредствеността на околните й станеше ясна, тя започваше да диша по-дълбоко. Това опростяваше не само отношенията й с тях, но и със самата нея, така упрекваше по-малко себе си. Посредствена в страна на посредствени, тя се боеше само от някоя изключителна личност.

Колкото до Итън…

Итън не бе приел тя да бяга от него. Беше се опитал да стигне до нея и да й попречи отново да потъне в зловредните си навици. От деня, в който се бе поддала на опиума, тя все го срещаше на пътя си, на влизане у дома, на излизане от студиото, но се правеше, че не го вижда. Той не се отказваше. Една сутрин се бе втурнал към нея и я бе повикал, а тя бе продължила да върви, сякаш той принадлежи на свят, с който тя няма вече нищо общо, призрак, който се опитва да извика жива жена.

Този ден трябваше да снима последната сцена с една актриса, която бе издигнала в култ — Табата Кер.

Защо я ценеше ли?

Табата — наричана от цял Холивуд Сак-Вюитон, толкова шевове имаше по кожата на лицето й — древна, закръгленка, нахакана, язвителна, кораба, глава без врат, хлътнала в яки рамене, къси движения и студен поглед, — й се струваше несъкрушима. Непоклатима като скала. Каквото и да й се случеше, тя издържаше на удара с шеги и закачки. Ани й завиждаше, че е успяла да стигне до такава устойчивост.

Щом се приготви, отиде на снимачната площадка да поздрави Сак-Вюитон, която се остави да я целуне, като същевременно се правеше, че я отблъсва, за да спаси грима си.

— Пиле, започнаха да ми мажат фасадата в седем сутринта и работиха в екип по няколко, тъй че стой по-далечко. Исторически паметник в риск. Из развалините се ходи трудно.

— Доволна съм, че ще снимам с теб — отвърна Ани.

— А аз съм доволна просто, че ще снимам.

Изрепетираха, нагласиха рефлекторите и заснеха сцената.

Щом викнеха: „Камера!“, Ани се преобразяваше: всичко у нея ставаше плътно, наситено, точно. Гласът й вибрираше, прекършваше се или заглъхваше; тялото й трептеше от вълнение; най-различни чувства преминаваха през очите й; тялото й също разказваше история, можеха да насочат камерата към дланите или стъпалата й, те също разиграваха ситуацията.