Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

— Малка моя, аз съм просто смесица от стар боен кон и мръсница, но държанието ти към мен още от началото ме трогна. На няколко пъти ми протегна ръка, а аз нямах какво да ти дам в замяна. Убеди ме в приятелските си чувства. И сега, когато старата се измори, си рекох, че е време да платя дълга си. Тъй като най-доброто у мен е умът, размислих над твоя случай и те предупреждавам… Ти си гений, газелке, истински гений на драматичното изкуство. И това те прави по-уязвима. Когато снимаш някоя сцена, ти не си играеш, отдаваш се цяла и гориш. Накрая ще се прекършиш.

Тя насочи пръст към нанизите фалшиви перли, които покриваха гръдта й като оръжие на гладиатор.

— Аз не мога да се прекърша. Само смъртта ще успее. Имам твърда кожа и гранитен дух. Нищо не може да ме разклати. Толкова по-добре и по-зле. Силният ми характер ме прави интересна, но ми попречи да стана велика актриса. В замяна, обаче, този проклет темперамент ми позволява да съм що-годе щастлива жена. А ти не си. По начина, по който се хвърляш на врата ми, или като гледам как играеш сцените си — сякаш животът ти зависи от това, — знам, че не си щастлива.

Ани преглътна сълзите си.

— Не си щастлива, защото отваряш вратата си за огромни чувства. Преди малко, докато гледах заснетите сцени, си дадох сметка за това. Когато се смееш, се смееш, а не хихикаш… Когато плачеш, плачеш, а не цивриш… у теб всичко е голямо, няма нищо дребно или дребнаво. Ти не се гледаш отстрани как правиш нещата, а се отдаваш, правейки нещата. Не ти търсиш страстите, а те те завладяват. Ти играеш, като се раздаваш, играеш като месия, прикован на кръста. Затова те харесва камерата. А също и публиката. Не, публиката не ме обича, обича да я забавлявам, това е друго. А теб те обожава, защото ти й даваш огледало, в което се разпознава. Да, в твоето лице, твоите очи, твоите ръце тя открива своите емоции, но по-хубави — защото ти си хубава, — и по-благородни — защото ти си чиста.

Тя посочи празната си чаша на сервитьора.

— Аз блестя само в театъра. Там се хвърлям в огъня, по-малко изчислявам, не се питам как ме заснемат, стоя си на мястото и не го отстъпвам никому. На екрана не съм нито добра, нито лоша, просто ставам. Всъщност, както повечето актьори. Докато ти, сърничке, си феноменална. Ако си придобила статут на звезда тъй млада, то не е само поради чист късмет. Имаш качества за това.

Тя близна бургундското, намръщи се и поиска бордо. Ани не се намеси в тези интермедии, нито в монолога й: просто присъстваше, сякаш залепена за устните й.

— В киното има само два вида звезди: болни и скръндзи. Скръндзите в играта не мърдат, не правят физиономии, държат се на ръба на неизразителността и показват само маска, под която се отгатва някаква форма на вълнение, този тип камерата идва да ги търси, обглежда ги и тършува за чувства из тях. А те, скъперници докрай, показват само нечетлив ръкопис с много задраскани места, които зрителят, благодарение на монтажа, ще успее да разшифрова. Другите, болните, са онези, които изцяло се отдават в момента на играта, онези, които са щастливи само между „Камера“ и „Стоп“. Защо щастливи ли? Защото забравят себе си; защото се отдават; защото там съществуват, пълнокръвни, на мига, защото най-сетне тази свръхранимост, която прави ежедневието им непоносимо, намира къде да се разгърне. Тези, към които принадлежиш и ти, са осакатени откъм живот. Ден след ден действителността ги блъска, разкъсва ги на парчета, разстрелва ги.

Тя хвана ръцете на Ани.

— За какво са измислили киното? За да убедят хората, че животът има формата на една история. За да наложат идеята, че сред безредните събития, които преживяваме, има начало, среда и край. Киното замества религиите, слага ред в хаоса и въвежда разум в абсурда. Най-добрите приходи от билети са винаги в неделя! Зрителите имат нужда от това, а и ти също, мармотче мое. Ти искаш някой сценарий да ти зададе отправната и крайната точка, да ти начертае маршрута и да ти посочи какво трябва да кажеш, усетиш и предприемеш, и ти посочва пропастите и върховете. Трябва някой да ти очертае път, ако не, пропадаш. Ти си гений, питонче мое, и това е тъжно! Щеше да е по-добре да си посредствена… Ще оставиш след себе си голяма светла диря, но няма да бъдеш щастлива.

Докато Сак-Вюитон я наставляваше с обилното красноречие на театрална актриса, Ани се посъвзе.

— Какво да направя?

— Да се решиш да бъдеш това, което си: Избраница. Това означава, че ще се раздираш между привилегии и дълг. В замяна на това, удоволствието…