Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

На другия ден, като видя как стариците се морят с физическа работа, Ан предложи да се занимава и със снабдяването с дърва: щеше да пренася снопи, да носи дърва и ако трябва да ги цепи, и добави, че при удобен случай ще чисти двора и ще отпушва външните шахти.

И спази думата си с радост. Всеки ден откриваше у себе си неизчерпаема енергия. Колкото повече се раздаваше, толкова повече укрепваше.

Брендор често идваше да я види. Официално, той я подготвяше за срещата, която тя скоро щеше да има с архидякона, а всъщност, заинтригуван от девойката, му се искаше да я наблюдава повече и да разбере обаянието, което тя упражняваше върху всички от случая с укротения вълк насам.

Когато приемеше да изостави за малко задачите си, тя сядаше до него на каменната скамейка.

През първите дни не изкопчи почти нищо от нея. Ако не от недоверие, то поне от неохота тя се боеше да говори дълго. С ловки въпроси, зададени с невинен глас, тя правеше така, че той да бъбри повече от нея.

Щом усети маневрата й, той реши да я сгълчи.

— Ан, искам да ми говориш, не да ме слушаш.

— Тук не мога.

— Кой ти пречи?

— Стените около нас.

Брендор направи физиономия, убеден, че тя отново измисля начин да му се изплъзне. А тя протегна ръка и кротко му подсказа да я последва.

Повървяха до едно дърво в средата на квадратна полянка.

— Тук — настоя тя — под липата. Ще бъде по-лесно.

Брендор си спомни за привързаността й към дъба по време на бягството й в гората и намигна на дървото, сякаш да го поздрави.

Ан се усети.

— Познавате ли се?

— Още не.

Тя се засмя.

— Ще се харесате.

Седнаха под клоните, опрели гръб в дънера. После дълго стояха мълчаливи, за да свикнат с дървото, освен ако не беше обратното и дървото трябваше да свикне с тяхното присъствие.

След известно време Брендор попита:

— Свърши ли Библията?

— Не. Твърде страшно е.

— Ан, бях те посъветвал да оставиш настрани Стария завет и да се задълбочиш в Новия. Не може да не прочетеш Евангелията.

Монахът Брендор бързо хвърли тревожен поглед наоколо, за да се увери, че никой не чува тези думи, които можеха да се окажат опасни, ако някой ги изтълкуваше като проповядване на лутеранска вяра.

— Във всеки случай — продължи той, — ти си чувала хиляди пъти по време на литургия историята на нашия Господ Исус Христос.

Ан присви устни невярващо.

— По време на литургията не слушам много-много.

— А какво правиш?

— Пея, гледам светлината, радвам се на каменните статуи, усещам мириса на съседите си, опитвам се да чуя как гласът на свещеника се разсипва в екот.

Брендор въздъхна.

— И не се молиш, така ли?

Тя се обърна възмутена към него.

— Напротив, много се моля. Моля се не само по време на молитвите, моля се по време на цялата служба. През деня също. Моля се почти непрекъснато.

— Какво наричаш молитва?

— Благодаря. Събирам себе си, за да избегна злото.

— Просиш ли милост от Господа?

— Няма да Му досаждам с моите истории.

— Молиш ли Го да се намеси за другите?

— Ако е възможно, предпочитам да действам.

Брендор стисна зъби: според това кой е слушателят, думите на Ан можеха да значат или греховна суета, или ангелска вяра.

— Когато свещениците ти говорят за Бог, какво усещаш?

— Отегчавам се.

Добре, че й бе наложил тази карантина, преди да влезе в манастир — и най-дребното й изказване можеше да шокира всеки служител на Църквата.

— Обясни ми защо се отегчаваш.

— Свещениците би трябвало да говорят за Господ като влюбени, зашеметени, запленени, изпълнени с признателност и обожание. Би трябвало ние да им завиждаме, че са тъй близо до Него, че Го представляват, да, ние би трябвало да умираме от завист и да искаме да заемем тяхното място, ако Го възпяваха подобаващо. Вместо това те размахват Господ като камшик: „Господ ще ви накаже, ако не в този ваш земен живот, то в ада!“ С техните огньове, пожари, жарави и шишове, с техните възмездия и вечни мъки успяват само да ме ужасят, имам чувството, че съм пиле, обречено на фурната.

Тя се обърна към Брендор.

— Ако свещениците са прави, патиците имат повече шансове от хората, поне не прекарват живота си да слушат как ще го завършат на грила.

Лек полъх развесели листата. Ан вдъхна с пълни гърди.

— Този Бог, братко Брендор, не ми помага да живея. Напротив, пречи ми.

— Защо казваш „този Бог“? Да не би да има друг, според теб?

Ан замълча. И това мълчание не изразяваше празнота на мисълта, а по-скоро богата мисъл, която отказва да се изрази на глас.