Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Никиш се върна и отвори куфарчето си.

— Какво се каните да правите?

— Доверете ни се, госпожо.

— Цезарово сечение ли?

— Умолявам ви. Доверете ни се, няма да боли.

За малко да извикам Франц на помощ. Но се отказах. Ако съдбата ми бе да ми разрежат корема, за да извадят детето ми, трябваше да я приема. Толкова по-зле, ако не оживеех!

Доктор Никиш се приближи, като държеше просмукана с някаква течност кърпа.

Едва успях да пошушна на леля Виви:

— Кажете на Франц, че го обичам.

Кърпата прилепна до ноздрите ми, усетих кисела миризма и пълно умиротворение, и изгубих съзнание.

Когато отворих очи, бях затворена в почистената и подредена стая. Първият ми рефлекс бе да потърся детето до себе си, но го нямаше. Вторият ли? Да преценя болката в утробата си, но и там не усетих нищо. Полекичка плъзнах пръсти под нощницата и се наканих да пищя, а открих гладък, неболезнен корем, без превръзки или белези.

Значи бях успяла да изтласкам бебето по нормален път?

Разплаках се от радост. Известно време бях само това, топли, ободряващи сълзи.

След това спрях, за да мога по-ясно да различавам шумовете. Дали бебето ми беше гладно? Дали бебето ми спеше? Къде ли в къщата бяха настанили моето бебе? Момиче или момче?

Извиках съпруга си. Щом произнесох името на Франц, установих, че твърде слабият ми глас не може да премине през вратата.

Тъй че зачаках. На моменти задрямвах.

Няколко минути или няколко часа по-късно — не бих могла да уточня — се появи Франц.

По прегърбената му походка и посивялото лице, отгатнах, че се е случила беда.

— Събуди ли се, скъпа? — попита той с угаснал глас.

— Франц, къде е детето?

Той седна на ръба на леглото и стисна китката ми.

— Трябва да бъдеш силна: то почина.

Мълчание.

Нямаше дори ридания. Само остра болка. Сякаш кинжал се забиваше в сърцето ми. Вкус на повърнато изпълни устата ми. Бих искала и аз да умра. Да умра, за да избегна страданието. Да умра, за да избягам от омразата, която се надигна в мен.

Когато успях да проговоря, попитах Франц къде е тялото на нашето новородено. Той ми отвърна, че доктор Тайтелман, след като го увил в чаршафи, го отнесъл със себе си. Отказал на Франц правото да го погледне.

— Спестете си го, приятелю. Траурът ви ще бъде по-лек.

Това е, Гретхен.

Мислех, че съм докоснала дъното на злочестината.

Съвсем не. Лошото щеше да дойде по-късно.

Как е възможно ли?

Вероятно ще ти бъде трудно да прочетеш думите, които ще последват. Колкото ме боли мен, докато ги пиша. Въпреки всичко ще стигна до края на разказа си, както Мария Стюарт до ешафода.

По-късно този ден доктор Тайтелман се върна.

Бях сама. Вече не мислех, не стенех, не изпитвах нищо.

Той дотътри един стол, намести го до леглото ми и тежко седна.

Колебаеше се как да го каже. Имах чувството, че излизам от ада и че му нося облекчение като му казвам:

— Знам всичко, докторе. Франц ми разказа какво се е случило.

Той затърси с поглед край себе си, сякаш да открие свидетел, намокри устни, преглътна и заяви с безцветен глас:

— Господин Фон Валдберг ви е повторил само онова, което аз му доверих.

— Моля?

— Сметнах, че е по-добре да предложа официална версия, приемлива версия, разказ, който да привлече към вас съчувствие и да не предизвиква съмнения.

Замълчах. Знаех, че ще получа страхотен удар. Чаках.

Тайтелман стана, изтри очилата си, въздъхна, а след това ме изгледа сурово.

— В чаршафите, които отнесох оттук нямаше нищо. Вие не носехте никакво дете в утробата си, Анна, само вода. Не бяхте бременна.

Твоя Анна

В хотелската стая сякаш беше минал циклон: съборени столове, опустошено легло, разхвърляни възглавници, разместени килими, разпръснати дрехи, бутилки по пода. Усуканите и окачени от шкафа на телевизора до креслата чаршафи и кувертюри изглеждаха като разбъркани от вятъра гирлянди.

Ани се въргаляше на самия мокет, под тялото на мъжа.

С необуздано въодушевление тя множеше стенанията, първо от неудобство, след това, за да насърчи любовника си, а и за да убеди себе си, че и двамата изпитват голямо удоволствие от тази дивашка прегръдка.

Легнала по гръб с разтворени крака, тя бе опряла стъпала върху задните части на партньора си, защото знаеше, че обикновено тази поза наелектризира мъжете. И наистина, като мотоциклет, който отговаря на натиска, упражняван върху педалите му, мъжът изрева и ускори движенията си.

Щом отгатна по надутите вени на врата му и червените петна по гърдите му, че е достигнал до оргазъм, тя започна да издава крясъци на екстаз. Стигнаха до върха.