Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

След това наминахме при леля Виви, която ни чакаше с купища сладкиши. Признавам, че не можах да устоя нито на мраморния кекс, нито на тортата с мандарини.

— Внимавайте, щом се освободите, мила, ще трябва да спрете да се тъпчете. Иначе ще заприличате на сестра ми Клеманс.

Прихнах. А Франц нададе престорен вик на ужас:

— Милост! Не съм се оженил за леля Клеманс.

За да ти поясня, леля Клеманс е… как да го кажа?… опростила своята физика. Не само е толкова широка, колкото и висока, но и няма нито врат, нито талия: една торба с глава над нея. За щастие, тази торба е облечена с последен шик, а като се има предвид цялата повърхност, по която може да кичи финтифлюшки, панделки никак не липсват.

Леля Виви се направи, че се гневи:

— Какво? Не намирате ли сестра ми за очарователна? Жена, хранена от десетилетия в сладкарница „Сахер“, не може да е лоша.

— Разбира се, лельо Виви. И все пак, на никой мъж не би му хрумнало да й се наслади.

Тя се усмихна, сякаш Франц не се бе присмял на сестра й, а й бе отправил комплимент.

След това извади една вещ от гънките на роклята си, докато се кокореше като панаирджийски фокусник.

— Моя малка Анна, желаете ли да узнаете пола на детето си? Моето махало предрича тези неща.

И заразмахва сребърна верижка, на която бе окачен зелен камък. Пръстът й посочи чудатия накит.

Инстинктивно се затворих в себе си.

Франц се намеси:

— Анна, моля те. Леля Виви никога не е грешила с нейното махало.

Виви се изчерви — което бе странно при жена, която така владее себе си — и закима в потвърждение.

— Наистина, никога. Махалото ми винаги е било точно в предсказанията си.

Франц настоя:

— Така по-добре ще можем да размишляваме за име.

Последният аргумент ме накара да приема.

Леля Виви ми обясни, че ще държи махалото си с дясната ръка над корема ми: ако се завърти в кръг, усеща момиче, ако се залюлее напред-назад, различава момче.

Легнах на дивана, наместих няколко възглавнички под кръста и лактите си, а леля Виви приближи.

Отначало махалото не помръдна. Цяла минута гледахме неподвижния инструмент. Виви, с пръст на устните, ми заповяда да изчакам.

А след това махалото се размърда. Няколко секунди се поколеба в неправилно, хаотично движение, не можеше да се реши.

Виви се изненада. Франц също. Обикновено махалото не се бавеше толкова. Тъй че си позволих да прекъсна мълчанието, за да разкажа на леля Виви онова, което ми бе казал лекарят за размера на плацентата в корема ми…

— Може пък затова да му е толкова трудно да определи пола?

Виви кимна с глава, усмихна се, нареди ми да замълча и задържа махалото над пъпа ми.

Предметът започна да показва повече енергия: събуждаше се. Движенията му придобиваха размах, без траекторията им да става по-ясна. Кръг? Или махове? Двете се редуваха несвързано. Внезапно махалото започна да се мята във всички посоки, а камъкът дърпаше верижката, сякаш щеше да се откъсне. Но никакъв ясен знак не се очертаваше: не само че кръговете и маховете се пресичаха един друг, но и ред по ред камъкът се издигаше, спадаше, въртеше се и се клатушкаше. Човек би рекъл, че ту изплашен, ту бесен, се опитва да избяга от някаква невидима сила. Присъствахме на борбата на камъка срещу верижката.

— Какво става? — провикна се леля Виви.

Щом видя безпокойството, което се четеше по моето лице и по лицето на Франц, тя прекрати упражнението.

— Това махало пощуря — заяви тя. — Ще го изхвърля.

Беше пребледняла и го стискаше в затворения си юмрук.

— Какво означава това? — попита Франц.

— Че е свършило живота си с мен. Хайде, хоп, изхвърляме го.

Тя отиде до дъното на стаята. Не можах да се въздържа и видях, че леля Виви не изпълнява онова, което казва: Вместо да изхвърли този предмет, тя грижливо го прибра в чекмеджето на секретера си. След това лукаво се приближи до нас.

— Предишните завършиха кариерата си по същия начин. Идва ден, в който всяко махало се опъва и отказва да служи повече. Да, революции има и при махалата.

Шегуваше се, но видях, че се насилва и че е притеснена.

Когато един прислужник дойде, за да ни налее още чай, леля Виви се възползва от това, за да смени темата, и в брилянтен монолог зареди салонни истории, една от друга по-смешни, което много ни развесели. Тя владееше тънка наблюдателност, беше способна да схруска хората с една дума, и притежаваше истински гений да бъде язвителна. Когато се надсмиваше, леля Виви оставяше впечатление, че драска с нокти, а всъщност убиваше. Дали беше жестока с единственото желание да разсмива? Или беше природно зла? Изпълняваше номера си тъй бляскаво, че не ни оставяше дистанция, от която да я съдим. Тя искреше и хипнотизираше своята публика и ние искахме още, а между два пристъпа на смях, докато се опитвах да си поема дъх, си помислих, че е по-добре човек да е сред приятелите, отколкото сред враговете й, и се поздравих за доброто ни разбирателство.