Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Той държеше бърните си придърпани нагоре и излагаше на показ димящите си венци.

— Не се бой сега. Този капан е вън от играта.

Вълкът обърна глава към Ан и я наклони надясно. Тя повтори, той изскимтя, тя настоя.

— Вълчи капан — повтори тя, сякаш беше важно той да знае думата.

На четири крака и снишени, те предпазливо продължиха досами покритата с килим от трева земя, за да не ги усетят кучетата и селяните.

Ан задейства още три капана.

Всеки път вълкът подскачаше и започваше да буйства в пристъп на дивата си природа, но разбираше все по-добре.

Четвъртия той показа на Ан, като насочи ушите си с вирната опашка и оголени зъби.

Тя обезвреди зъбатите челюсти с една цепеница.

— Разбра ли?

Той я гледаше, седнал на мощните си хълбоци, а мълчанието му излъчваше глухо негодувание: „За кого ме вземаш? За мен това е въпрос на оцеляване, уча бързо.“ Тя потърси кюфтета, напоени с арсеник или натъпкани със счупени стъкла. Но по време на разходката не им се удаде случай да намерят.

Върнаха се при реката, все едно си отиваха у дома. Там се напиха до насита. След това Ан се сбогува с вълка:

— И никога повече — мъже, жени и деца, моля те. Ако уважаваш хората, те ще се покажат по-малко жестоки с теб.

Щом тя стана, вълкът сякаш разбра, че си тръгва, и горд като любовник, който не се оставя да го зарежат, я изпревари, и подскачайки на наточените си нокти изчезна, огромен, в шубрака.

Ан се върна на пътя към Брюж. Докато вървя часове наред, на няколко пъти от лявата си страна чу пропукване на съчка или изтърколяване на камъче; знаеше, че е той, и спази мълчаливото им съглашение, като се опитваше да не показва нищо, а скритият на няколко метра от нея вълк, се правеше, че не я изпраща.

Щом зърна извисилите се стени на Брюж, изкусните му покриви и възхитителната градска кула, която смайва пътешественика, Ан изпита двояко вълнение: радваше се, че си отива при своите, но вече съжаляваше за полянката, за реката, за нощта и за близостта до животното. Въпреки опасността и трудния живот в гората, тя предпочиташе живота сред природата пред живота в обществото, там се чувстваше по-добре, свободна и без присъди, които лепнат по кожата или тежат на плещите й. Между небето и земята и без стени, които да я притискат, тя си задаваше по-малко въпроси или пък, в случай, че си ги задаваше, откриваше отговорите там.

Ан изчегърта калта от роклята си, изстърга обувките си, вчеса се надве-натри, а след това пое дъх, мина през наблюдателницата и влезе в града.

Очакваше леля Годеливе да я смъмри здравата, беше наскърбила добрата жена и още повече щеше да я намъчи, като откажеше да разкаже за своята отлъчка, защото никой не можеше да разбере отношенията й с вълка.

Едва-що бе стигнала до площада, когато хвана няколко подозрителни намигвания, и усети разрастващ се ропот.

— Това е тя — пошушна един носач на вода.

— Не, тя е по-възрастна — отвърна продавачът на зарзават, който буташе количката си.

— Напротив, това е момичето, за което говорят, познавам я от месеци — поде и рибарят.

Ан сведе глава, заби поглед в нозете си и ускори крачка. Какво? Още ли не бяха забравили? Щяха да обсъждат раздялата й с Филип, докато свят светува, така ли? А тя бе останала с впечатление, че идването на вълка и нападенията му предния месец са оставили назад нейната история.

С вдървен врат и вперила очи в паважа, тя гледаше фасадите на къщите само в отраженията им във водата на каналите, и така отбягваше да гледа жителите на града в очите, че дори се блъсна в няколко души.

Трябваше да издържи до вкъщи. И да не отговаря на никого.

Един глас изкънтя мощно:

— Това е тя! Това е Ан! Тази, дето вълкът я пощади!

Ан се вцепени и вдигна лице: покачен върху една бъчва Рубен, синът на тъкача, който бе предизвикал хайката, я сочеше с пръст.

Минувачите наоколо застинаха на място. После се втренчиха в нея.

Екзалтираният Рубен продължи:

— Прегладнелият вълк се канеше да се нахвърли върху нея, но тя го спря. Поговори му. А той я слушаше. Накрая го убеди да не я изяжда и вълкът се върна в гората.

Жени и деца възхитено гледаха Ан. Неколцина мъже още се питаха доколко правдоподобна е описаната сцена.

Рубен смени изражението и тона си и с разтреперан от вълнението глас изпелтечи:

— Това е чудо.

Някои хора в тълпата паднаха на колене. А всички се прекръстиха.

Тези реакции окончателно предизвикаха паника у Ан. Тя трепереше пред жителите на Брюж, по-ужасена, отколкото пред вълка.