Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Раздразнена, че не е била достатъчно досетлива, тя го нападна на свой ред:

— Започна да става сложно, Итън. В крайна сметка е естествено една жена да спи с мъж.

— В твоите очи, понеже сменяш мъжете като носни кърпички. Не и в моите.

— Така ли? Не ти ли харесвам?

— Напротив, харесваш ми. Много мисля за теб, доставя ми удоволствие да те виждам, искам да ти се случват само хубави неща… Но защо ти искаш да спиш с мен?

Успокоена от това, че той признава привличането си, тя този път не избърза, чу въпроса, и поразмисли. След като подреди мислите си, заключи:

— Винаги съм спала с всички мъже, които съм срещала.

— Защо?

— Така е по-просто.

Итън трепна. Тя потвърди с движение на брадичката. Да, не можеше да се изрази по-ясно: винаги бе считала, че трябва поне веднъж да изпробва познатите си мъже в леглото. Сви рамене и натърти:

— Със секс е по-просто.

Той се втурна към нея с пламнали очи и лице, близо до нейното.

— Просто за какво? За да се приближиш до един мъж или да се отървеш от него?

Когато вълкът потъна в гората, Ан остана неподвижна на брега на реката. Сетивата й, обострени от опасността, бдяха зорко; обезумялата й от страха кръв се укротяваше бавно, а мускулите й едва успяваха да се отпуснат; всъщност, въпреки волята, тялото й си оставаше напрегнато и готово да реагира при нападение.

След известно време, дълго и напрегнато, тя успя да се протегне, да разтърси крайниците си, да задиша дълбоко, да се усмихне. Отметна глава и се вгледа в звездното небе.

„Само луната е защитена от вълка“ — казваше поговорката.

— Луната и аз.

Какво да прави? Беше минало полунощ и вече нямаше смелост да стигне до Брюж, да се изправи пред подозрителните градски стражи, да почука на вратата на леля си и отново да се оправдава… Въпреки страха и студа, по-добре да си остане навън.

Дотътри се до дърветата, избра си един дъб — братовчед на онзи, който я бе подслонил преди, — след това заспа кротко, сякаш в мрака вече нямаше никаква опасност.

Когато се събуди, отпочинала въпреки кратката нощ, Ан беше изпреварила пропяването на петлите. Слънцето я възмездяваше, обливайки небето тъй красиво, както прислужницата дръпва завесите, за да види господарката й светлината на деня, че Ан вкуси зазоряването с истинска сладост.

За пореден път решението дойде само: трябваше да иде до водата и да изчака вълка, защото той си беше тръгнал, преди тя да успее изпълни втората част от своята мисия.

Нямаше повече храна, която да му даде, но не се боеше от това — освен че имаше доверие в животното, знаеше и че вълкът може да се задоволи с едно хранене на няколко дни.

Хищникът с набитите мускули не закъсня и подаде муцуна. Щом очите им се срещнаха, той не показа никаква изненада; вероятно бе надушил, че Ан е близо.

Заради принципа накара козината на врата и гърба си да настръхне, оголи зъби и се втренчи в нея с надменни зеници.

Тя приведе врат и затвори очи, смирена и покорна.

Застинал неподвижно, той затвърди своето надмощие над нея.

Внезапно се отпусна, приближи с ведра стъпка, подуши пръстите й и дори прокара влажен нос по кожата й.

Тя му се усмихна. Той разбра знака.

И двамата пиха от реката възможно най-шумно, сякаш се състезаваха, а след това Ан се изправи.

Вълкът прояви признаци на изненада; вероятно не си я бе представял толкова висока, защото досега я бе виждал само клекнала. Ан не му даде време за размишление и много оживено му заяви:

— Ела, трябва да ти покажа много неща.

И хукна, без да се обръща.

В началото не долови никакъв шум — той отказваше да я следва, — но след това различи леко тупкане — вълкът я настигна и задмина. Тъй като той искаше да си остане водач на глутницата, избирайки сам посоката, тя се направи, че приема; но с умело забавяне и незначителни отклонения успя да го насочи, накъдето искаше.

На известно разстояние от една голяма ферма тя спря и се сниши.

По инстинкт вълкът направи като нея.

С пръчка в ръка, тя продължи да приближава с пълзене, като се придърпваше с лакти, до една купчинка листа с неестествена форма.

— Виж — прошепна тя.

Протегна пръчката над купчинката и я удари.

Щракна пружина, някаква форма се стрелна и с мощно движение две метални челюсти се впиха в пръчката.

Изплашен, вълкът изръмжа и се дръпна назад, готов да се нахвърли върху механизма.

— Ето, това са вълчи капани. Капани срещу теб. Трябва да се научиш да ги намираш и никога да не приближаваш до тях.