Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Тялото представлява нещо повече, отколкото ние съзнаваме, и по-необятно от редките части, достъпни за усещанията или заповедите ни. Всеки ден то диша, спи и храносмила без нас; откакто сме родени, то е расло, без ние да се намесваме, и ще остарее, без да можем да му попречим. В този миг, например, тялото ми оформя в мен, без мое знание, човешко същество, чийто пол, характер или външен вид аз не познавам. На това дете не съм нито автор, нито свидетел, а само съсъд. Каква фантастична и възвишена ситуация: нещо велико се случва в мен, нещо велико се случва чрез мен и това нещо не би могло да се случи без мен.

„Ти си много повече от онова, което си мислиш.“

Нямаш ли чувството, Гретхен, че често те управляват тъмни, непознати сили, или дори животински инстинкти, и че личността ти е с корени в почва, която ти се изплъзва?

Франц премахна предишната ми неувереност. Спирам да си задавам въпроси: Властвам.

Властвам в сърцето на кошера. Всички се въртят около мен, не само прислужниците, чийто занаят го изисква, но и Франц, родителите му, чичовците, лелите; ако леко се прозина, ми носят възглавница да подремна, ако кльокна с език, ми носят гарафа с вода; ако поискам да си взема книгата, Франц се втурва към масичката. Непрестанно ме питат какво желая. Напоследък почти се насилвам да проявявам „желания на бременна жена“, за да задоволя предаността на околните.

В каква гордост засияват лицата на хората, които правят невъзможното, най-вече Франц, най-прилежният. А сега, напред към януарските ягоди и зимните череши, гледам старателно да досаждам на хората около себе си! Ако не проявявах прищевки, щях да ги разочаровам…

Светът сега е по-простичък: той се върти около моя заоблен корем. Жените от рода му идват на гости, развълнувани да докосват наедрелите ми хълбоци, доволни, че се тъпча с щрудели, съчувстват ми, ако оглупея от умора — да, усещам го, — и въодушевлението им съвсем не е престорено. Вероятно им напомням за техните щастливи дни…

А сигурно също така се чувстват по-спокойни… Защото — съжалявам за това — сигурно съм ги наскърбила, докато твърдях, че ми е все едно дали ще имам деца или не. Прекалено силно се прехласвах, за да скрия болката си, играех си на бунтарка, предлагах различен начин на живот, твърдях, че семейството няма да ми липсва и че жената може да се осъществи не само като ражда, а и другояче. „Безплодна, това не е просто късмет, това е провидение“ — бях заявила дори. Но при сегашната ми тиха радост, стана ясно, че съм блъфирала. Край на подпалвачката! Сбогом на революционерката! Размирницата влиза в редичката и аз се присъединявам към армията на женските, които се възпроизвеждат.

Гретхен моя, истински се наслаждавам на положението си. Сега знам за какво се събуждам сутрин: за да произвеждам живот.

Дните си вървят, еднакви и необходими, без да мога да ги различа по външен признак, чрез излизания и срещи. Времето се раздува, заедно с кожата на корема ми, а неговата продължителност създава живот.

Виждам себе си като мъничка брънка от една безкрайна верига и това незначително място ми стига, нещо повече, прави ме щастлива, на своето микроравнище аз участвам в огромния цикъл, вмествам се в космоса и го продължавам. Всъщност е толкова удобно да доведа до добър край задълженията си на жена: давам живот, след като сама съм го получила, а след това ще му стана пазителка, докато той ме напусне… Животът е бил тук преди мен, животът ще продължи и след мен, но във времето, докато съм жива, животът се нуждае от мен.

Всъщност дамите Фон Валдберг бяха прави: една жена достига своята завършеност, когато износва деца. Трябваше да го почувствам в собствената си плът и собствения си дух, за да схвана — преди, това ми се виждаше отвратително, а сега не. Всеки ден умират хора, но аз ще добавям нови. Майчинството си остава съдбата на всяка жена.

О, Гретхен моя, прегръщам те нежно, теб, която винаги си била по-напред от мен в мъдростта. Дори и завинаги да те приема за мой модел, никога няма да успея да те настигна.

Твоя Анна

Дейвид гледаше Итън.

Итън гледаше Дейвид.

Нищо не споделяха, оглеждаха се безучастно, прави, един срещу друг, като две статуи.

Ани не бе устояла на желанието да покани Итън у дома си. Защо ли? За да се покаже учтива с болногледача. Да го зашемети със своя разкош. Да го въведе в своя свят, след като бе прекарала две седмици в неговия. Тези мотиви, твърде многобройни, за да не се оплетат, само криеха истинската причина.