Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Ан се присъедини към жените, които изпращаха съпрузите си, а след това, в мига, когато те останаха зад стените на Брюж и им отправиха последен прощален знак, тя притича към пазача на наблюдателницата, обясни му, че носи провизии за героите, и напусна града.

Щом стъпи на калния път, тя се поколеба дали да последва ловците, или да смени посоката.

Без да знае точно защо, тя избра да върви след тях, на известно разстояние, за да не я видят. Може би искаше да е сигурна, че няма да убият вълка? Може би искаше да му помогне, ако те сполучеха да го открият? Може би… Мислите и си оставаха объркани, само действията й бяха ясни. Тя последва импровизираната войска.

Денят мина, както и го бе предвидила, спокойно. И без това възможността да се срещне вълк е по-малка от тази да хванеш катеричка, а кресльовците, твърде шумни, твърде миризливи, недостатъчно хитри за това неуморно и умно животно, го принуждаваха да се крие. Но пък те не се и съмняваха в своя успех, все залагаха примамки и променяха хайката.

По тъмно, разочаровани и с наболяващи тела, бяха принудени да признаят провала си, и се върнаха на пътя за Брюж.

И този път действието се наложи на Ан, без да го бе замисляла предварително: докато мъжете приближаваха към нея, тя се скри. Подслони се под ред диви чинари и сдържа дъха и движенията си, за да се разтвори в сянката на стволовете и листака. Като вълк…

Те минаха покрай нея.

Докато се изкачваха по пътя, откъслеци от разговора им стигаха до ушите на Ан. Някои от тях, сред които и Филип, бяха убедени, че вълкът, изплашен от хайката, е избягал, и те се запоздравяваха за това бягство. Е, ако не бяха отървали Фландрия от вълка, то поне бяха освободили Брюж, което и щяха да обявят, щом се върнеха. По-лукавият, Рубен, възрази, че е по-добре да признаят неуспеха на похода, защото при първото разкъсано дете или нападната жена всички ще разберат, че са се изфукали. Те заръмжаха, но накрая склониха, че е прав. Когато той предложи половината група да остане през нощта в полето, всички отказаха, като се оправдаха с работа на другия ден — никой не си призна, че трепери от страх — и дружината продължи по обратния път към Брюж.

Ан остана в храсталака, докато посрамената армия изчезна.

Небето постепенно притъмняваше.

Останала сама, тя помисли, че умира от глад. Докато се канеше да разрови торбите си, тя промени решението си и се усмихна:

Да пие!

Току-що бе помислила за вълка, или по-скоро бе мислила като вълк; след цял ден ходене, трябваше да се напие с вода. Ако откриеше водопоя, щеше да има повече шанс да срещне звяра.

Започна да си припомня своите скитания и се сети за един завой, където реката се разширяваше в средата на дива полянка. Там човек можеше да се почувства защитен от дърветата. Ако тя беше вълк, щеше да иде там.

Дълго вървя, преди да открие мястото. За щастие, облаците се бяха разкъсали и правеха място на луната. Сякаш каменна светлина, твърда и сива, изрязваше безцветни форми по земята.

Тя се изподра, докато пресичаше горички и прескачаше шубраците, бедрата й се преплитаха от изтощение. Докато се вчепкваше в някой трън или прескачаше камък, усещаше сякаш пламналите й глезени не я държат вече, но продължаваше нататък, останала без дъх.

На няколко пъти в далечината зад дънерите зърваше две въгленчета в нощта. Повяваха се, а сетне изчезваха. Дали бяха очите на вълка?

Тя си забрани да се тревожи от това, заинати се и най-сетне стигна до просеката.

Веднага ги забеляза.

Следите на вълка се бяха отпечатали в калта. Впечатляващи. Отпечатъци, по-широки от мъжки юмрук.

Тя клекна и ги заразглежда: бяха изсъхнали и вероятно бяха на повече от един ден. Значи не беше закъсняла.

Ан се завлече до завоя на реката, напи се, разстуди нозете си и отново пи. Сетне седна на един пън и се загледа в звездите, разбулвани от последните бягащи облаци.

Мощен вертикален звук разтърси мрака.

Воят сякаш избликваше от буковете, по-близък от всякога.

Ан потръпна.

Викът, пресипнал и гневен, говореше за жажда и глад, но също така съдържаше въпроса: „Коя си ти?“.

Тогава Ан осъзна, че вълкът я бе следвал през цялото премеждие.

„Коя си ти?“

Какво ли чувство преобладаваше в този гърлен звук? Любопитството или изненадата?

Той отново зави и даде отговор на Ан: гняв!

Девойката потръпна. И внезапно загуби ума и дума, изневиделица разбра колко глупаво е постъпила — със сигурност щеше да бъде разкъсана.

Вълкът изскочи от гората.