Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Ан също се изправи разтреперана, да не би скитащи наоколо хора да се възползват от този миг, за да се нахвърлят на вълка.

И двамата обгледаха нощта, той с обонянието си, а тя с очи.

Нищо. Лъжлива тревога.

Успокоени за миг, те се вгледаха един в друг.

— Яж — прошепна тя.

Изненадан да чуе гласа й, вълкът размърда уши и наклони глава наляво.

Тя отново кротко побутна храната към него.

— Моля те. Цял ден ги влачих само за теб.

Той се замисли, седна, а после отначало предпазливо, а след това с апетит, погълна своята вечеря.

През това време, доволна от шумното му мляскане, Ан му изпрати основното от своите размишления:

„Гледай на хората като на врагове, но не като на плячка. Спомняй си за мен.“

Щом довърши и последното парче, вълкът приближи до ръката на Ан и я подуши. Дали беше благодарност?

Той без колебание се врътна на лапи, отдалечи се с бързата, поклащаща се походка и изчезна.

20 декември 1905

Гретхен моя,

В щастието няма нищо интересно.

Задоволявам се, като растение, което благоденства в парник, да дишам, да се храня и да спя. Коремът ми пусна корени на „Линзерщрасе“. Каквото и да е небето, той си расте.

Движа се малко, нищо не ме интересува, забравям какво ми говорят; но всички намират тази жалка и егоистична Анна, сведена до едното вегетиране, за прелестна.

Докато снощи вечеряхме с Франц в малката синя трапезария, наредена в сърцето на ротондата, той ми донесе последните клюки за хората, с които се виждахме; слушах сводката му с удоволствие — на Франц не му липсва остроумие — и онова, което най-много ме умиляваше, беше да гледам как усърдно се опитва да ме развесели.

— Правиш си труда, мили мой Франц, да забавляваш затъпялата си жена, която си седи в гърненцето.

— Анна, твоето здраве ме засяга повече от блудкавите ми сплетни.

— Щеше ли да ме обичаш, ако не ти бях дарила деца?

В негово присъствие бях открила въпроса, който се бе изплъзнал от устните ми. Дори не бях се чула да го помислям; всъщност по-добре, иначе щях да се поколебая.

Лицето на Франц се вцепени от изненада.

Проявих упорство и повторих въпроса.

Той притеснено поклати глава.

— Защо ми задаваш този въпрос, след като си бременна?

Изсмях се, преди да отговоря:

— Ако не бях, нямаше да посмея да те питам. И така, щеше ли да ме обичаш?

Той изчовърка една троха, която беше залепнала на памучната покривка, без бързане я издърпа от нишките, хвана я с нокти и я постави върху чинийката от кафето, а след това внезапно вдигна чело.

— Анна, аз питам ли те дали би ме обичала стерилен?

Той смяташе, че ще ме притесни, а аз отговорих незабавно:

— О, да, Франк. Когато се женехме, нито за миг не съм се замисляла за деца.

— Как така? Никога ли?

— Не, изобщо не ми е минавало през ум.

И след кратък размисъл добавих:

— Вероятно, защото виждах себе си като дете.

— Ти, дете?

— По време на сватбеното ни пътешествие ти ме научи на много неща: що е мъж, що е двойка, що е любов.

Той се изчерви поласкан. Продължих:

— Сега, когато ще ставам майка, го заявявам пред теб: преди бях най-вече твоя дъщеря.

Той скочи от стола си, падна на колене и ръцете му ме смачкаха до гърдите му:

— О, мила моя Анна, наистина няма друга като теб.

Зъбите му гризнаха мекото на дясното ми ухо, докато, изпаднал в екстаз, той мълвеше:

— Толкова си различна.

Тези думи ме стъписаха: докато Франц ги казваше с истинско въодушевление, си спомних, че дълги години ги бях дъвкала и предъвквала с болка. Беше ли възможно той да ме цени по причини, заради които аз сама се ненавиждах?

Вдигна глава към мен и аз потопих тържествено поглед в неговия.

— Франц, отговори ми: щеше ли да ме обичаш, ако не бях успяла да те даря с дете?

— Не съм се съмнявал, че ще ме дариш.

— Аз обаче, да.

— Грешиш по отношение на себе си, Анна. Ти си много повече, отколкото си мислиш.

Това възклицание ме обърка до такава степен, че сложи край на разговора ни.

„Ти си много повече, отколкото си мислиш.“

Франц току-що ми бе обяснил най-същественото.

Мислила ли си за това, Гретхен? Или надхвърляме онова, което си мислим, че сме, или пък от надменност го отричаме. Предпочитаме да ограничим себе си до зримото, до интуицията, която командва, или до тялото, което се подчинява.

И все пак духът ми се оказва нещо повече, отколкото аз знам, а и тялото ми също.

Духът, като кораб, не се задоволява със своята наблюдателница, съзнанието; под мостика има още резерви — паметта, работилници — въображението, машинна зала — желанията, коридори и стълбища, които слизат до още по-недостъпни зони, трюмовете, докоснати от примигващата светлина на нашите мечти, и съвсем тъмни основи. В крайна сметка караулката на съзнанието представлява само мъничка външна, повърхностна точка между това, което идва от света, и онова, което се издига от дълбините на нашите трюмове.