Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Итън и Дейвид… Тя се успокои като ги видя как застават един срещу друг, напълно чужди един на друг.

„Как биха могли да се разбират? Те принадлежат на далечни един на друг светове. Единствената им обща точка съм аз.“

Развеселена и поласкана, тя се поздрави за своята своенравност — да харесва толкова различни момчета. „Аз съм по-отворена от тях.“

Очарована от това откритие, тя ги отведе в хола, където поддържаше разговора, колкото да пийнат по чашка.

След като мекушаво се бе поддал на играта, Дейвид стана и помоли за позволение да ги остави, за да завърши спортната си подготовка.

— Радвам се, че се срещнахме — подхвърли той на Итън на излизане.

Той не мислеше нито дума от това и не го криеше — Ани заподозря, че нарочно оставя да се усети липсата на въодушевление, за да прокара някакво послание, било: „Ревнувам от високия рус мъж и ще браня щастието си“, било: „Тоя тип не ми е никакъв и най-вече — не го кани повторно.“

Тя се обърна към Итън.

— Защо дойде?

— За да ти помогна.

Това съвсем простичко изявления я трогна. Вместо да се остави на емоцията, тя предпочете да му се надсмее:

— Да ми помогнеш ли? Толкова ли ти е жал за мен?

Очакваше той възмутено да занарежда щедри оправдания, в края на които да изрази пламенното си чувство. А той замълча.

Колкото повече продължаваше това мълчание, толкова повече Ан се боеше от него. Какво? Който премълчава, е съгласен… Дали наистина му беше жал за нея? Започваше да става обидно.

— За какво трябва да ми помогнеш?

— Исках първо да се уверя, че раните зарастват нормално.

— Така ли? Заместваш доктор Шиниъд… Сега пък лекар ли стана?

— Не, но съм в състояние да различа инфекция. Освен това исках да знам дали ти трябва инжекция.

Тя се отпусна дълбоко в креслото, с глава между дланите, изненадана и същевременно възрадвана.

— Ти, който си против наркотиците, ти ми носиш морфин?

— Да.

— Защо?

Той отново млъкна.

Този път Ани изтълкува мълчанието му без затруднение: беше влюбен в нея, и това си е! За да стигне до нея, той престъпваше своите принципи.

— Чудничко — измърмори тя.

— Защо? Боли ли те? Имаш ли нужда от това?

Безпокойството кривеше чертите на Итън. На Ани й се прииска да го целуне, за да му благодари за тази дълбока загриженост.

— Не, не ме боли. Забавлявам се. Днес се върнах на снимачната площадка, всичко се разви прекрасно, чувствам се добре.

Той стана, успокоен.

— Ако присъствието ми се е оказало излишно, няма да те притеснявам повече. Ето телефонния ми номер. Не се колебай. По всяко време на деня или нощта можеш да ми звъннеш, и аз ще дойда.

— Наистина ли?

— Вместо да се обаждаш на обичайните си доставчици на отрова, звънни на мен. Не бива да вземаш каквото ти падне, инсектициди, обработен с бикарбонат кокаин, конски допинг или коктейлите на някой чирак-магьосник. Поне това, което аз ще ти дам, ще си го знаем какво е. Спри с този живот на бяла мишка. Иначе ще заприличаш на онези риби тон, които плуват в близост до ядрените електроцентрали.

Тя избухна в смях.

— За пръв път се държат с мен като с риба тон!

Той се обърна побеснял към нея.

— Престани да се смяташ за нещо повече от мен.

Тя преглътна стреснато. Той продължи:

— Ти си по-горе в много отношения. Имаш талант, пари, външност-мечта, но не ти позволявам да си правиш от това каквито и да било заключения. В други отношения съм далеч по-напред от теб.

Балансирайки между удоволствие и любопитство и наслаждавайки се на израза „външност-мечта“, Ани запита:

— В какви отношения.

— Не днес. Пък и при всички случаи няма да разбереш.

— Твърде съм тъпа, така ли?

— Не си готова.

Лицето му се издължи: той внезапно съжали, че е реагирал остро.

— Извини ме. Нямам право да ти говоря по този начин. Най-вече в твоя дом. Срамувам се. Ето, моля те, вземи телефонния ми номер.

Той се изправи, но напук на обичайния си ръст, от притеснение бе изгубил поне десет сантиметра.

Докато вземаше надрасканото листче, тя за малко не изхлипа: „Колко романтично! Никога досега не са ме сваляли по този начин“, но се въздържа, защото усещаше, че ако му се надсмее, само ще получи още няколко загадъчни изречения. Странно, всеки път, когато му се присмееше, със своите реакции, Итън придобиваше по-силно влияние върху нея.

Докато го изпращаше, разтревожена от мисълта, че той ще си тръгне, тя усети как краката й се подкосяват, и промени решението си:

— Итън, ти беше прав, ще имам нужда от морфина. Напрежението от снимките ще падне, радостта също, и ще ме обхванат тревожни състояния в компанията на Дейвид, който нищо не схваща.