Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

След три скока, животното забави ход и уверено продължи пътя си в танцуващ ситен тръс. Докато приближаваше, край него всичко се смълча, а пейзажът сякаш се вкамени. Никакво мляскане на гризач. Никакво пърхане на криле. Навсякъде се стелеше настръхнала тишина, изтъкана от страх и стаени дихания. Уплахата се виеше към небето. Дори листата на дърветата избягваха да трепкат. Само луната изглеждаше защитена от ужасяващия звяр.

На Ан й се дощя да избяга, но я задържа един вътрешен глас. „Който се държи като овца, вълкът го изяжда.“ Щом си спомни тази поговорка, Ан си наложи да укроти паниката, която караше сърцето й да тупти по-бързо, косите й да настръхват, а устните да пресъхват.

Тя кротко се обърна към вълка и го зачака.

Той приближаваше много изправен, с вдървено тяло върху гъвкави лапи, горната му част беше агресивна, а долната — нехайна. С настръхнала козина на гърба, вирната опашка и насочени напред уши, той заплашваше Ан със заострените си зъби, и разкриваше дългите като ками кучешки, здраво захванати в широката му, вдигаща пара и издаваща ненавист паст.

Ан приведе шия в знак на подчинение.

Изненадан, вълкът се спря на два метра от нея.

Ан сведе ресници. Но все пак го изучаваше с бегли погледи, обхваната от ужас, със страх, че всеки миг той може да се нахвърли върху нея.

Над сбърчените бърни втренчените зеници на вълка блестяха почти свръхестествено и сякаш не отразяваха мътните отблясъци на луната и звездите, а бяха затворили в себе си оранжевата светлина на деня, за да я върнат на нощта. На тези очи не им бе достатъчно да гледат, те осветяваха.

Ан и вълкът стояха един срещу друг.

Тя усещаше горещия му дъх. Чувстваше силата, която това изтощено тяло притежаваше. Миризмата на вълка я завладяваше, кафява миризма, опияняваща, на мъртви листа, на застояла тиня, в която, за да я подсилят, на вълни се примесваха мирис на кръв и на мърша.

Той се бе втренчил в коленичилата жена. От време на време езикът му минаваше по бърните. Дали му потичаше слюнка пред тази купчина месо? Дали я смяташе за плячка, или за враг?

Тя го изучаваше скришом. Искрящите му зъби едновременно я ужасяваха и запленяваха. Какъв контраст между твърдите зъби на този неумолим ловец и златистата, примесена с черно козина, дълга, твърда, гъста, по-великолепна от тази на кучетата, която меко просветляваше на корема и по лапите.

Ан реши да осъществи своето намерение: запази смиреното си поведение, с лице досами земята, но с точно и бавно движение откачи торбите, които носеше от сутринта, отвори ги и изсипа съдържанието им на земята.

Пилешки и заешки кости се изтърколиха към вълчите лапи, а към тях се прибавиха и гнили плодове.

Очите на хищника отразиха изненадата му.

Без да навежда глава, за да не загуби контрол над положението, той размърда ноздри, за да се увери отдалеч, че това наистина е храна. Но остана неподвижен и остави храната на равно разстояние между двамата.

Ан се колебаеше. Разбира се, на вълка не му се нравеше нейното присъствие и все така й нямаше вяра, но с порите на кожата си тя усещаше, че опасността отминава и че въздухът олеква. Смело и без резки движения вдигна глава и потопи поглед в очите на вълка.

Най-сетне се гледаха.

И веднага се разбраха с поглед.

Между тях не остана никакво зложелателство; то се бе стопило заедно със страха. Нито Ан беше плячка за вълка, нито той за нея. Не си желаеха злото. Срещаха се под луната, те, които обитаваха тъй различни светове.

Господ ги бе оставил на земята заедно и вълкът не вършеше нищо различно от онова, което вършеше и човекът: ловуваше и убиваше, за да се храни. Лесно беше да се разбере. Това не заслужаваше омраза. От ничия страна.

„Ти вършиш своя занаят на човек, аз върша моя занаят на вълк.“

Възцари се мълчание, бъбриво и пълно. В това мълчание се таеше приемането на съдбата, мисълта, че човек едновременно се наслаждава на живота и го изстрадва. Вземаме своята част, възползваме се от нея, наслаждаваме се, а след това умираме. Звярът го знае. Само човекът го забравя.

„Да, съгласна съм — помисли Ан. — Лошият вълк никога не е съществувал. Това е измислица на хората. На лошите хора.“

Със странна усмивка на изтеглените си назад бърни, вълкът се съгласи.

Внезапно животното обърна муцуна към вятъра. Надушваше опасност. Напрегнат, с потрепващи ноздри, той накара козината на врата си да настръхне, за да улови и най-малкия сигнал. Опашката му раздразнено шибаше въздуха.