Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

След две седмици покушения в околността, опасността доби очертания: не ставаше дума за глутница, а за вълк-единак.

Това известие не укроти кипежа, напротив! Вълк-единак беше почти по-добро дори от десет или двайсет вълка! Той продължаваше да убива и хората веднага започнаха да си представят огромния вълк. Този великан имаше апетит колкото за цяла глутница и дори я превъзхождаше по свирепост. Ето, хората бяха убедени в това! От суета го нарекоха „брюжкия вълк“.

А младите, които се отегчаваха, видяха в това случай да проявят юначност. Един петък, на големия площад, Рубен, синът на търговеца на платове, започна да подкокоросва своите двайсетгодишни другари:

— Смърт на вълка! Мъжете на Брюж трябва да се отърват от врага на Брюж.

При тези призиви, които събуждаха смелостта им, духовете се разпалиха. Групата бързо нарасна.

Всеки гражданин бе длъжен да брани града си. Филип, бившият годеник на Ан, както и другарите му чираци, се присъединиха към Рубен и другите граждани. Хората започнаха да се побратимяват. Солидарността пред опасността премахваше социалните прегради.

В събота изясниха стратегията: Рубен съобщи, че на другия ден ще излязат от града, ще направят хайка и ще хванат вълка, след това ще го довлекат на този площад да го накажат публично — щяха да го изтезават, а след това да го довършат, като го изгорят жив на кладата. Един лекар се възпротиви срещу кремацията, като спомена, че от вълчите органи могат да се правят отлични лекарства, ушите могат да се изпекат против колики, черният дроб срещу брадавици, изсушено око може да се носи на муска срещу епилепсия. Разпалените младежи великодушно се развикаха, че ще решават след това, още повече, че мнозина от тях си припомниха — без да си признават, — че парче вълча кожа, носено като огърлица, благоприятства любовта. Бяха се обявили за непобедими и се опияняваха от храбростта си, предварително се поздравяваха за успеха и отсега приемаха хвалбите и признателността на жените. От предпазливост следобеда помолиха и здравеняците, които срещаха по кея, сред тях и няколко португалски търговци и английски моряци, да се присъединят към дружината.

В края на деня се вдигна цял полк от около четирийсет мъже. Те си дадоха обет да издебнат хищника в неделя.

Вечерта Ан, която бе присъствала на тези сцени, плетеше в стаята си на отворен прозорец. Върху чистото, обсипано със звезди небе, луната също се бе зареяла в мечти.

Тя мислеше за фукните на момчетата, за смесицата от врява, храброст, опиянение и глупост. Една подробност я бе изненадала: като замисляха публична екзекуция, жителите на Брюж не гледаха на вълка като на пакостливо животно, а като на престъпник. Дали признаваха по този начин, че има душа? Този момент много я интересуваше; тя си припомни съдилищата срещу крадливи кучета и магарета рушители от своето детство, за онези импровизирани, жестоки трибунали, спомни си за разчекнати женски глигани и избесени овце и й се доповръща. Хората са странни. Проявяват уважение към животното само за да издадат присъда, да му наложат наказание, да му причинят мъчение. Само веднъж в живота си животното можеше да бъде равно на човека — пред своя съдия и палач.

За да се отвлече от тези мисли, тя взе Библията и се задълбочи в Книгата на Йов.

Отекна вик.

Далеч, много далеч, на границата с хоризонта се извиси вълчи вой, дълъг, зловещ, звънък, безкраен, окади мрака и с отчаяните си извивки внезапно направи злокобна пролетната нощ.

Ан подскочи.

Странен трепет прониза сърцето й, по-пронизващ от леден вятър. Вълкът я викаше. Вопълът му бе за нея. Едва що бе чула неговия вой, и я заля скръб, объркана, изгубена, пълна с горест. Като него… Дрезгавият глас говореше за самота и отхвърленост пред човешката ненавист.

— Братко мой, вълко… промълви тя.

И веднага взе решение: на другия ден щеше да тръгне с ловците.

Мъжете се събраха призори на площада с посивяла и подпухнала кожа, а пламенната им жажда за мъст не бе така силна като предишната вечер. Със смъкнати рамене и непослушни крака, те изглеждаха като мобилизирани войници, онези защитници, които тръгват на война само по принуда.

Жените донесоха храна за времето на хайката. Мъжете отпушиха няколко кратуни и се подкрепиха с вино, а след това се поразгорещиха и започнаха да се радват, че тръгват на хайка.

Рубен, синът на тъкача, подхвана песен и групата потегли с припева на уста. Пееха фалшиво, но мъжествено, и тази храбра какофония се видя на минаващите мъже и жени, които ги поздравяваха, знак, че наказателният поход ще завърши с успех: Брюж не изпращаше при вълка някакъв си хор от монаси музиканти, не, а сурови и решителни здравеняци.