Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Споменаването на последните мигове на майка й накара Ан да се сгърчи, задушена от болка. Щеше ли майка й да почине, ако не я беше родила? Не, през деветте месеца бременност тя бе хранила не само един плод, бе хранила собствената си смърт. И кой ли при това тежко раждане бе избрал да оцелее детето? Кой, дали извиканият на помощ бръснар, или нейната майка, бе решил да разреже корема, за да освободи бебето? Жена, която приема такава касапница като цезаровото сечение, знае, че ще агонизира през следващите часове и дни… Ан се боеше, че дължи живота си на една саможертва. По-зле дори, на едно ненужно себеотрицание. Заслужаваше ли подобен отказ от живота? Окаяна, объркана, по-нискостояща от всичко, тя не се възползваше от живота, който майка й бе оценила като скъпоценен. Какво прахосничество…

Ан се съгласи, глождена от чувство за вина. Още повече, че ако и да бе пледирал в нейна полза, Брендор не бе упорствал особено, та Ан дори се бе обидила: защо ли не се бе помъчил да склони леля Годеливе? Великодушната матрона тъй силно почиташе Бога и неговите служители, че на монаха не му липсваше давление над нея.

Когато след три дни увещания Ан да иде при монахините, Брендор изостави битката, той не изрази никакво съжаление и само я целуна по челото.

— До скоро, Ан.

— Къде отивате?

— Където ме отведат стъпките.

— Ще ви видя ли отново?

— Със сигурност. И аз като леля ти, макар и по друг начин, смятам, че съм поел съдбата ти в ръцете си.

— Което значи?

— Ще разбереш по-късно.

— Кога ще се върнете?

— Когато бъдеш готова.

Вместо да се разсърди, Ан се изненада. За какво ли не беше готова?

— Ан, ти не ме подкрепи срещу леля си и в нито един миг не изрази своя собствена воля.

Тя прие, че той е прав. За пореден път отбелязваше колко е пасивна при всякакви обстоятелства, до степен да не долавя своето бездействие.

— Брендор, защо толкова лесно приемам да се разпореждат с мен?

— Защото си създадена да се покоряваш — което е прекрасно, — но още не си открила на кого.

И той смъкна качулката, намести бохчата на рамо и без да се обръща, се отдалечи по улицата.

Животът отново пое по своя път.

Макар да живееха под един покрив, Ида презря братовчедка си и успя по удивителен начин да споделя с нея трапезата и разговорите, без да я заговаря, нито да я поглежда. Невидима и безгласна, такава бе Ан за Ида, която нямаше как по-ясно да й намекне: „Мръсна натрапница, махай се, тъй и тъй вече не си тук.“ Когато Ан излезете с леля си да купуват риба, по неодобрителните погледи, които се задържаха върху нея, Ан отгатваше, че хората от квартала са на страната на Филип срещу нея; момчетата клатеха глава и въздишаха, момичетата се кикотеха, жените стисваха устни, а старците я гледаха като пълно с бълхи куче. Ан смирено превиваше врат и вървеше по пътя си. Тя не ги упрекваше в нищо и признаваше, че бягството й бе наранило нейното семейство, годеника и близките й, за които сред монотонния и изпълнен с усилен труд живот сватбата бе радостно сбъдване; със своето бягство тя бе потъпкала вярванията им и сега много по-добре разбираше онези, които я преследваха, отколкото самата себе си.

В спалнята, ако не говореше с Хадевейх и Бенедикт, единствените, които не си бяха променили отношението към нея, тя се опитваше да спазва изтръгнатото от Брендор обещание да изучава Библията. От сандъка на леля си беше измъкнала едничката книга в цялата къща, подвързана с натрито с ленено масло дърво, а след това, възхищавайки се пътьом на един полускъпоценен камък, инкрустиран в подвързията, бе сметнала за забавна мисълта да я разчете. Добрата християнка в онези времена слушаше Библията, но не я четеше. Литургията бе напълно достатъчна.

Впечатлена от дебелината на книгата, Ан се опита да я опитоми, като я разгърна наслуки — а по-късно, закле се тя пред себе си, щеше да я започне от началото. Думите изскачаха от страницата и я дърпаха като проститутки, които изпод някой свод протягат ръка да сграбчат клиент. Навуходоносор, Салманасар, Гомор, Авакум, Барух, Содом, Левиатан, Холоферн… Какъв Ориент! Всички тези наименования с ексцентрично, ту златисто, ту пък искрящо звучене, я оставяха без сили, тревожеха я и я интригуваха. Често клъвваше по някое заглавие — „Мириам, поразена от проказа“, „Изгубената секира“ — и си представяше останалото, в други моменти се поддаваше на изкушението и потъваше в някое приключение: и докато напредваше, гъмжилото от страхотии, убийства, лукавства, войни, изпитания, екзекуции, детеубийства и кръвосмешения я угнетяваше. Възнегодуваше и затваряше книгата възмутена и запъхтяна, с тревогата, че ще я хванат да се вълнува от такива мисли. Как ли кюретата и монахините с техните хрисими лица можеха да заситят глада си с тези кървави моменти? Какво ли съществено виждаха те, което убягваше на нея? Не свещена история, а поменик на безчестията разгръщаше тя. Със сигурност не разбираше нещо! Всяка духовност и възвишеност оставаха недостъпни за нея, а тя се самобичуваше и се чувстваше почти виновна за библейските безчинства.