Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

На вратата се подраска. Ани издаде ръмжене, което можеше да мине и за „да“, и за „не“.

Влезе Дейвид, полюлявайки се от крак на крак.

— Добре ли си?

Леко се извиваше с наполовина напъхани в джобовете ръце, бърчеше чело над очи на бито куче и хапеше устни.

Ани за малко да му подхвърли, че прилича на кокер, сдържа се в последния момент, когато отгатна, че докато разиграваше стеснителност, той се вдъхновяваше от Джеймс Дийн.

— Имаш ли снимки днес, Дейвид?

— Не. Дойдох заради теб.

— Много мило.

Ако нямаше да се снима, за какво се бе облякъл в тези нови дрехи?

— Исках да се уверя, че малката ми любима няма сценична треска.

„Сценична треска ли? От петнайсет години съм в занаята.“

Докато идваше към нея, тя отбеляза, че с пригладените си коси, направени очи, удължени мигли и сресани вежди, той бе прекарал поне час в гримиране.

Ани се нацупи.

— Доста разходи си хвърлил? Защо точно днес?

— Смешен ли изглеждам?

— Съвсем не. Просто съм изненадана.

— Джоана намекна за евентуални пробни снимки…

Той не продължи. По черното пламъче, което мина през очите на Ани, той схвана, че тя е разбрала.

Значи Джоана, която искаше вестниците да започнат да тръбят за скорошната двойка, се опитваше да се възползва от присъствието на фотографите.

— Тя не ти ли спомена? — изстена Дейвид.

— Не. Не посмя. И ще ти кажа защо: сигурно е отгатнала, че отговорът ще бъде не. Твърде рано е.

— Но ние сме заедно отдавна…

— Да, от две седмици.

— И живеем под един покрив! Няма никаква лъжа.

Тайно в себе си, тя го поправи: „Ти живееш при мен“, но го спотаи. Щеше да бъде дребнаво да тръби, че той живее при нея, защото тя предпочита голямата си вила с басейн, пред неговата гарсониера.

Тъй като усети, че Ани му набира, той се приближи до нея и срещу огледалото прегърна раменете й.

— Няма значение. Както желаеш. Ти си по-важна.

И той я зацелува в основата на шията.

Ани се усмихна. Дейвид беше съвършен. Никога не я насилваше, винаги мислеше за нея — за удобството й, за нейното добро — преди да каже или направи каквото и да било, и знаеше как да стои в сянката.

Тя направи муцунка:

— Дейвид, днес е моето завръщане и това стига за пресата. Съвсем скоро ще разкажем за любовната си история.

— Не искам да оплескам завръщането ти на снимачната площадка.

Един вътрешен глас изсъска на Ани: „Според него това оплесква най-вече неговото идване.“

Дейвид продължи сладко:

— Имаме време. Вярвай ми, няма да спра да те обичам за една седмица.

Вътрешният глас изкоментира: „внимание: прави се на душичка, но ти дава само седмица.“

Ани прокле вътрешния глас, задето е толкова циничен, почувства се виновна, че й минават такива мисли, и за да си прости, се остави на милувките на Дейвид.

С тихи викове на котенца, те се отъркаха един в друг нежно и мръснишки, като внимаваха да не развалят грима си.

Щом се разделиха, Ани не успя да сдържи нова намеса на наглия глас: „Изключително, перспектива на снимките: той използва хиляда процента от способността си да прелъстява.“

Ани се почувства уверена и на висок глас изтълкува обратно тази забележка:

— Дейвид, никога не съм те виждала така неустоим.

Дейвид се провикна начаса:

— И аз не съм те виждал толкова секси.

— Така ли? Значи обикновено не съм достатъчно хубава за теб?

За какво ли се заяждаше? Защо започваше семейна сцена? До шията се накисна в смешни води! Напълно излишно! Но някакъв гняв я тласкаше.

— Какви ги говориш, Ани? Много повече ме привличаш без твоите боички и пудри. Вярвай ми: наслаждавам се на късмета, който имам: да те виждам такава, каквато нито един зрител не може да те види.

Тя преглътна слюнката си. Той определено се доближаваше до съвършенството и знаеше как да обезвреди всяка бомба.

А може би глухото раздразнение, което изпитваше, идваше точно оттам? Дейвид се държеше толкова добре, че тя понякога се чувстваше невзрачна в сравнение с него. Надушваше в поведението му прекалено усърдие: беше разсъдлив. Думи и жестове се извършваха само след добра преценка. На спонтанната Ани това й изглеждаше необичайно и, според дадения момент, възхитително или обезпокоително. „Дяволът прилича на него по проницателност и манипулативност“ — възмущаваше се тя. Но минута след това се изплаши: „Господ, ако съществува, също владее всичко.“ Кой всъщност беше Дейвид? Господ или дяволът? Ангел или демон?

С едно движение на показалеца тя заяви, че трябва да си прегледа сцената. Дейвид се изнесе сякаш тя най-учтиво го бе помолила да излезе.