Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Костюмиерът видя множеството белези от порязване, които стъклата бяха оставили по кожата на Ани.

— О, бедничката, какъв ужас!

Докато оглеждаше ръката й, държеше устата и очите си отворени, а веждите сбърчени. Той простена:

— Боли ли?

— Повече дори.

Ани мислеше, че отговорът й ще изтрие уплашената му физиономия, но тя си остана като гравирана; всъщност на костюмиера му беше все тая дали Ани я боли или не, той гледаше изпонарязаната кожа с чисто естетическо отвращение.

След минутка тръсна глава и извика помощниците си:

— Дълги ръкави — произнесе той със злокобен глас.

След това хвърли строг поглед към Ани и заяви:

— Но това не ме устройва.

— Съжалявам.

— Цялата ми концепция пропада.

Ани отвърна раздразнено:

— Съчувствам на мъката ви. Вижте, ще ви дам малко морфин, ако ми е останала една доза. И ще ви дам на заем и моя болногледач.

Началникът на костюмиерите я изгледа колебливо, беше привикнал да се изразява с хиперболи и му бе трудно да прозре иронията. Дали тя го съжаляваше, или му се надсмиваше? Само тонът на актрисата изглеждаше от ясен по-ясен, беше изстреляла думите си така, както човек изръмжава „Омитай се, преди да съм ти треснал един.“

Фръцна се на пети и промълви с тон на осъден на смърт, който върви към електрическия стол:

— Ей сега ще дойда с дълги ръкави.

Ани се извъртя на стола и в огледалото видя как русият мъж, който й напомняше за Итън се отдалечава.

„Как ли е той? — помели тя. — С какво ли се занимава? Дали съжалява за мен? Не му благодарих, когато напусках клиниката. Защо ли? А, да, той беше в почивка. Може да му пратя цветя. Или да го поканя на снимачната площадка, ще му бъде забавно.“

Неспособна да даде точното наименование на онова, което чувстваше, тя усещаше смътна нужда от неговото присъствие.

Джоана Фишер качи стълбичките на караваната и без да почука, подхвърли на Ани:

— Когато пожелаеш, скъпа…

Всъщност, издаваш заповед. Ани се усмихна и си рече, че трябва да възпроизведе този ефект в някоя от ролите си — да произнесе много любезни думи с убийствен тон.

— Почакай, Джоана, да си сложа дългите ръкави.

Гримьорките, като лекари, споделящи ужасна медицинска тайна, се втурнаха да й помагат да скрие ръцете си над китките.

През това време Джоана предричаше, че папараците скоро ще дойдат.

— Какво? — провикна се Ани. — Тук, в караваната ли?

— Да, сред цветята.

Тогава Ани разбра защо ложата й е потънала в цветя. Вероятно докато са закачвали визитните си картички най-отгоре, дарителите са били предупредени, че подаръкът им ще бъде заснет…

Глутницата се втурна в караваната. Всеки фотограф крещеше: „Ани!“, за да хване погледа й. Блъскаха се и бяха толкова много, че щракането на апаратите им пращеше като при пържене, а работещите светкавици на моменти изтриваха всеки цвят. В тази бурна суматоха, човек можеше да помисли, че е в окото на някакъв циклон. Макар и гримирана и напудрена, Ани седна отново в креслото и се престори, че се оставя в ръцете на гримьорките, след това прие режисьора, с когото се направиха, че водят артистичен разговор за репликите, после помириса розите и орхидеите, като окачи на лицето си блажена усмивка, и накрая уж се зачете в бележките към цветята, тези, които й подаде Джоана, която си имаше списък с приоритети.

По знак на агента, репортерите се ометоха тъй бързо, както бяха дошли. След врявата се възцари потискаща тишина.

Ани си полегна разнебитена. Такъв един сеанс я изцеждаше, сякаш всяка от снимките й бе пуснала по капка кръв — ако я бяха нападнали вампири, щеше да е също тъй изнемощяла. Народите, които отказват да ги снимат, споделяха нейното безпокойство: да снимат нашия образ, означава да откраднат частичка от нас самите. Ани току-що бе преживяла грабеж. Тези хора не само я бяха ограбили и принизили, но я бяха и разрязали, раздробили и изпочупили на хиляди парченца.

— Почини си — рече в заключение Джоана — имаш време. Дубльорката ти за светлината ще помогне да подготвят площадката, а дубльорката за каскадите ще направи сцените с преследване вместо теб.

Агентът и гримьорките се изнесоха. Ани въздъхна:

— Дубльорка за светлината, дубльорка за каскадите, а не може ли да имам и дубльорка за живота?

Излегната върху завивката, с възглавница под тила, тя отвори сценария и запамети диалозите за сцената на деня. Щом научи наизуст репликите с почти механична точност, тя си представи себе си в декора, лице в лице с партньорите, и се помъчи да проникне в онова, което персонажът й изживява, по този начин тя определи виждането за играта и за собствения си ритъм. Щом цялото й се изясни, тя се зае, неподвижна върху гъшия пух, да разиграва ситуацията и думите. Щеше да прибави тялото си чак на снимачната площадка, нямаше нужда да се хаби предварително, и пазеше изненадите за миговете, когато камерата щеше да снима.