Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Засега успявам да играя и никой не се усеща. Моята обърканост под мимиките и разговорливостта ми убягва на всички. Снощи Франц извика въодушевено:

— Гордея се с теб!

Гордее се с мен ли? Не съм сигурна дали изявлението му ме насърчи, или ме потисна… От една страна, чувствам облекчение, че успявам да задоволя този прекрасен човек, от друга, страдам от това, че моят съпруг, човекът, с когото прекарвам дните и нощите си, уж най-близкият ми човек, не усеща моите терзания.

Какъв извод да си направя?

Трябва ли да тласна заблудата дотам, та да забравя, че играя роля? Понякога си мисля, че леля Виви, свекърва ми и всички заобикалящи ме жени са успели да го сторят: логични и предвидими, реакциите им съвсем отговарят на техния персонаж, персонаж, в който вярват, персонаж, от който никога не излизат.

Къде трябва да прекъсна нишката? Дали да тръгна да търся себе си? Дали да открия кое действително е важно за мен?

Докато пиша тези думи, плаша сама себе си. Да замина — да, добре, но да замина за какво? Да търся себе си, хубаво, ами ако не се открия? Или ако изобщо не открия нищо? Да изоставя всичко, и да се втурна на някаква утопична среща, на която никой не ме е канил, що за лудост… В такива мигове имам желание да се втурна при Франц, да се хвърля в здравите му ръце и да заповядам: „Стисни ме силно“, както често правя. Той обожава тези кризи и се смее с цяло гърло, защото си мисли, че така изразявам своята привързаност… и не подозира, че така проявявам най-вече своя страх.

И тъй, Франц не ми се е наситил. Младият граф фон Валдберг е във възторг, че се харесвам на приятелите му и че каймакът на Виена ме приема тъй топло. При случай ми донася за комплиментите, които просто валят: „Неустоима, тъй обаятелна, тъй точна в преценките си, надарена и с огромно сърце, истински диамант, приятелю, намерили сте истински диамант.“

Има на какво да се чуди човек: щом пристигна някъде, хората се разтреперват. В началото можех да предположа, че действа привлекателността на новото, но този феномен съществува сега повече от година и набира размах. Хората все повече се трупат около мен и си оспорват компанията ми.

— Невероятно! — Възклицава Франц. — И най-голямата кокетка събира по-малко хора. Жени и мъже, млади и стари — всички са луди по теб.

Когато се връщаме от бал и Франц разказва за моите изпълнения, той не се изненадва, а се забавлява. И най-често след това плъзва целувка по врата ми и добавя:

— Забележи, аз ги разбирам.

А след това свежите му устни се вдигат към моите:

— И си припомням, че имам направо оскърбителния късмет да бъда избран от чародейката Анна…

И сваля завеската на каляската ни.

— … в случай — не е за вярване, — че съм го забравил.

Представяш си продължението на този разговор…

Развива се у дома, или ако сме твърде далеч, завършва в каляската.

Тъй като е луд по мен, Франц тълкува моя успех през очите на собствената си страст: простосмъртните изпитват към мен отглас от неговите чувства.

Бедният Франц! Ако знаеше на какво се дължи окаяният ми успех… Когато ме питат „Как сте?“, аз отговарям разпалено: „А вие?“ Тъй като се смятам за твърде невзрачна да говоря за себе си, предпочитам да се интересувам от другите. Никой не отбелязва, че съм пропуснала да отговоря, тъй като обратният въпрос изглежда като положителен отговор, тъй че изпълнилият задължението си мой събеседник може да подхване любимата си тема: самия той. Той е свободен! И започва да ми разказва за своите радости и неволи, хвали се и се оплаква, шегува се, надува се, плаче и изказва неуместни мнения, разкрива ми тайни, впуска се в угризения и съжаления, признава си някакви надежди, излива върху мен душевни терзания и дилеми, не подбира, а аз приемам всичко. Бунище за думи. Ако в обществото се радвам на завидна репутация, то е защото се задоволявам с ролята на ухо. Нямам какво да казвам, та се наслаждавам да слушам и всеки досадник със зловонен дъх ми е по-интересен от моята дребна особа. Тъй че представи си колко пъргаво притичват хората при мен, щом само прекрача прага.

Всъщност подвигът ми е същински фокус: аз съм като свещеник, който не съди никого! Под позлатените тавани, между зелените растения стоя като в импровизирана изповедалня. По-приятна съм за очите от повечето свещеници, също така съм и по-толерантна и се въздържам да раздавам наказания.

„О, прекрасната госпожа фон Валдберг, какъв сладкиш! Вие сте намерил най-красивата измежду перлите, драги ми Франц.“