Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

— Интересно е, нали?

— Много. Точно заради него и подобните нему често се застоявам в гората.

Непознатият и Ан веднага се почувстваха близки и за да се насладят на това усещане, се умълчаха задълго.

Рекичката тичаше в чист, чевръст ромон, който стихваше до границата на безмълвието. В този ранен следобед, скованите от златистата светлина звуци сякаш нямаха източник и лениво се стелеха в топлия въздух.

Онова, което удивляваше Ан, бе не, че Непознатият спаси живота й, а че гласът му бе същият, какъвто би имало дървото, ако използваше човешката реч.

Непознатият извади от торбата си питка и делвичка с мед и двамата си направиха закуска. Щом довършиха порязаниците, се изтегнаха на мъха и Непознатият насърчи Ан да му се изповяда.

Тя му разказа за детството си, описа семейството, годежа и бягството си; изразяваше се с лекота, сякаш въздържанието от думи през последните дни бе направило словото й по-плавно и гладко.

Когато я слушаше, тя намираше Непознатия за омагьосващ: той сякаш схващаше повече от думите, по разсеяните му усмивки, по премигването на раздалечените му очи човек отгатваше, че зад думата той различава други мисли, онези, които се криеха в сянката, мисли, които убягваха на Ан.

— Ами този Филип, какво изпитваш към него?

— Готова съм да го обичам.

— Но?

— Ценя го, но ненавиждам любовта му. Той ме завърза, нали?

— Иска да те притежава. Като вещ. Всъщност не те ли купи той?

— От кого?

— От теб. Като ти предложи да те обича по свой си начин.

Тя въздъхна.

— Предчувствам, че трябва да ида другаде… по-далеч в любовта… И то без него! Глупачка ли съм?

— Съвсем не.

Той я загледа благо.

— Какво смяташ да правиш оттук нататък?

Тя сви рамене.

— Ами очевидно е! Ще се подчиня на съветите ви. Нали за това сте тук?

Той се изчерви, наведе глава и промълви:

— „Онзи, що идва, е по-силен от мен, и не съм достоен да нося дори сандалите му.“ 3 3 Деяния, 13:25. — Бел.пр.

Разсеяна от едно изпукване, Ан подскочи.

— О, вижте на клона…

Вече доста развълнуван, Непознатият бе разтърсен от гълъба, който тя му показваше. Целият стана кръв-червен, треперещите му устни задушиха рояк думи, той потърси някаква точка в небето, остави сълзи да изпълнят клепките му, а след това легна на земята по очи и с разперени ръце.

— Благодаря!

Към кого ли се обръщаше?

Очите на Ан шареха от птицата към проснатия мъж. Дали пернатото на клона носеше някакъв важен смисъл? Тя заключи, че Непознатият, по-възрастен от нея, по-образован, по-напреднал по пътя към мъдростта, улавя послание, което тя не успява да долови.

Внезапно гълъбът излетя, все едно бе приключил проповедта си.

Непознатият се надигна и избоботи:

— Да вървим, трябва да стигнем до Брюж.

По време на пътуването говориха малко и вървяха с широка крачка, важното за тях беше да стигнат възможно най-далеч, преди мракът да ги спре.

Мъжът добре познаваше гората. Без да се лута и с лескова багета в ръце, той чертаеше своя път между папратите. Ушите им горяха, пощипвани от птичи песни, от влюбената авлига, назидателните врабци и огорчения кос, до свадливите врани.

Стигнаха до път от утъпкана пръст, прекосиха равните поля, някои засети, а други изоставени. След храсталаците, гъсти и разнородни, на Ан тази природа й се стори еднообразна и тя разочаровано устреми вниманието си към хоризонта, като предпочете да се вгледа по-скоро в незримото, отколкото в тумбестите плугове, рахитичните кучета и приведените селяни.

Най-сетне под притъмняващото небе Брюж заяви себе си чрез градската кула, квадратната кула, която се извисяваше на осемдесет метра, едно наскоро издигнато архитектурно чудо, гордостта на града, белегът за неговото благоденствие. Щом наближиха, Ан потръпна и задържа Непознатия.

— Сигурен ли сте? Не можем ли да прекараме една последна нощ навън?

— Ще спиш зле. Ще се тревожиш за утрешния ден.

Тя сведе чело стъписана.

— На Филип ли ще ме върнете?

— Със сигурност не.

— Ами тогава къде отиваме?

— При семейството ти. Искам да поговоря за твоето бъдеще.

Тя се възпротиви:

— Никой няма да ме разбере.

— Защо?

— Защото съм различна.

Какво ли влагаше в тази дума? Не би могла да каже. С „различна“ обозначаваше пропастта, която виждаше между собствените си радости и тези на другите, самотата, която усещаше, докато хората говореха за нещата, които ги вълнуваха, и неохотата й да изрази мисълта си, която хората така и не разбираха. Ан не умееше да си служи с онези монети от думи и мисли, които бяха в обращение между хората — ни една дума нямаше за нея същото значение, както за людете, с които говореше. В семейството или сред хората, тя все се чувстваше изключена.