Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Ида тържествуваше:

— Ето я нейната истина: нищичко!

— Все още не може да я изкаже — отвърна спокойно Брендор.

— Ан е малоумна! — изписка Ида. — Умствено изостанала! Досега не ми вярваха, защото мислеха, че ревнувам. От какво да ревнувам?

Тя яростно се нахвърли на монаха:

— Сега само ти, просяко, я защитаваш.

Брендор се изправи, което мигом му придаде заплашителен вид, и сбърчи вежди.

— Нейното държание ви показва пътя. Мислите, че тя блуждае, а всъщност ви води, толкова силно е приела тя нещо, за което вие дори и не подозирате.

Той се обърна към Годеливе.

— А сега, сестро, искам да й позволите да се развива, да престанете да се изправяте пред призванието й и да спрете да й пречите да обича, както тя разбира това. Моля ви, оставете любовта й да иде там, където трябва.

Жените в стаята не схващаха ни дума от тържественото му слово. Най-сетне Годеливе произнесе:

— За какво говорите?

— За Бог! Очевидно е, че това дете е обречено на Бога.

Устите се окръглиха от почуда.

Господ ли бил призванието на Ан? Никой никога не бе и помислял за това.

Ан също.

Виена, 2 юни 1905

Скъпа ми Гретхен,

Споменах ли ти за моята колекция? Започнах я случайно в Италия, а след това така ме обсеби, че се наложи да купя три големи куфара, за да си я редя по време на пътешествието, а откак сме се установили във Виена, напълно ме е обладала.

Извинявай, блуждая и не казвам нищо конкретно… Луда съм по стъклени преспапиета със затворени в тях цветя! Тези стъклени топки, хванали в твърдата си вода теменужки, маргаритки, цели поляни, пеперуди и лица, търся ги, дебна ги, пазаря се за тях, купувам ги, о, мисля дори, че бих могла да ги крада.

Шкафовете ми се превиват под изделия на Бигалия, на Бакара, на Сен-Луи, на Клиши. В тоалетната ми стая, където ги трупам, се редят по лавиците. Наивни, весели, девичи и непорочни, те блещукат там с ярките си цветове, в кръглата форма на мехурче и с шарени, сякаш направени от захар дъна. Малките хитруши съблазняват всички, дори светлината, която привличат и задържат в сърцевината си, като паяжини, уловили дъгата.

Докато ги наблюдавам се размечтавам. Когато очите ми се разхождат по невехнещите цветя, когато погледът ми се движи по видоизменените капки въздух в кристалните им глобуси, като вечни капчици роса, въображението ми полетява… Не само не познавам нищо по-великолепно, но и никога не съм получавала толкова мисли и толкова чувства от една вещ.

Точно тези прекрасни екземпляри ме превърнаха в колекционерка, а не обратното. Преди никога не съм била склонна към някаква мания. Трябваше да се влюбя внезапно в тях при посещение в една работилничка в Мурано…

Ако нося все нови у дома, то е с усещането, че ги спасявам от улицата, че им давам подслон, както и че ги освобождавам, защото аз им се наслаждавам заради тях самите, моите безмълвни красавици, и ги освобождавам от домакинската им употреба като преспапиета, подпорка за книги или топки за парапет. Тук те отново се превръщат в произведения на изкуството.

Защо ти описвам това ли? Исках да ти покажа парченцата радост, които осейват съществуването ми.

Извън това животът ми си остава странен или по-скоро начинът, по който го запълвам става все по-необичаен.

Имам всичко, за да бъда щастлива, ала никак не съм.

А много се старая… Всеки ден си припомням, че съм знатна, обичана, желана, живея в палат и се движа в най-доброто общество на Виена; на всеки час се насилвам да си признавам, че се радвам на чудесно здраве, че ям над апетита си, че се срещам със забавни хора, че в столицата на Империята ми стига да ходя на опера, на концерт, на театър и в галериите, за да съм в крак с човешкия гений. Всяка нощ подробно изучавам изящното тяло на спящия си съпруг и си повтарям, че девет от десет австрийки биха ми откраднали мястото. Но въпреки съзнателното отношение и желанието си, всеки път се провалям. Осъзнавам щастието си, но не го изпитвам.

Около мен броди униние…

Поне да можех да го назова…

С каква цел ставам сутрин? Като изключим колекцията ми, нищо в идващия ден не ме привлича. Въпреки това храбро обличам униформата, предъвквам ролята си, преразглеждам своите реплики, обмислям влизането и излизането си и се подготвям за комедията на своя живот. Може би се чезна по някакво чудо… Но какво ли? Да спра да се гледам как действам. Да спра да бъда актриса и зрителка на самата себе си. Да спра да се преценявам, да се критикувам, да се виждам как мамя. И най-сетне като захар във вода да се претопя в действителността и да се разтворя в нея.