Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Непознатият додаде в същата посока:

— Вярно е, различна си. Трябва да се гордееш с това.

И отново поеха по пътя. Ободрена от това изказване, Ан се впускаше в едно ново измерение. Значи можеше бъде и доволна от себе си, тъй ли?

Камбаните на градската кула прокънтяха.

Минаха през наблюдателницата. Ан показа на Непознатия лабиринта, през който трябваше да минат, за да стигнат до леля Годеливе, която не живееше нито край каналите, нито на площада, където къщите струваха твърде скъпо и бяха достъпни само за заможните хора — тъкачи, банкери и видни купчии, — а по-натам, отвъд уличките на занаятчиите, на търговците, на изхода от плетеницата от улички, в бедния квартал, опрял гръб в градските стени.

Падаше мрак. Златистата светлина на свещите потрепваше в богатските къщи, а при обикновените граждани аленееше огнището. Групички шумни и мръсни деца се боричкаха и се смееха високо.

Ан почука на вратата на една тухлена постройка.

Щом зърна девойката, леля Годеливе, добра и закръглена, остави сърцето й да вземе връх, изскочи навън и я вдигна в обятията си.

— Миличката ми… толкова се изплаших за теб… о, какво облекчение! Не можех да повярвам онова, което Ида ми каза: че си полудяла, че си я ударила и ухапала и че искаш да си останеш в гората. Каза ми също, че там с теб имало някакъв мъж, чудовище някакво, великан, който…

В този миг Непознатият излезе от сянката и се яви пред Годеливе. Тя трепна.

— Ама…

— Това е мой приятел — обясни Ан.

— Твой приятел ли? Кой сте вие, господине?

Непознатият бутна качулката си. Цели снопи руси, твърди, чорлави коси щръкнаха на главата му, внезапно освободени, след като часове наред са били притискани от черния вълнен плат.

— Аз съм монахът Брендор.

И се поклони.

В нощта двойната поява на името Брендор 4 4 Омоним на brin d’or — златна сламка (фр.). — Бел.пр. и на гривата със златисти отблясъци заслепи едновременно и леля Годеливе, и Ан. Откакто се бе разкрил, Непознатият изглеждаше много по-млад и не така страшен, разбира се ръстът му си оставаше изключителен, но без ореола на загадъчност, той стана просто един от едрите фламандски здравеняци, които човек можеше да срещне в Брюж.

— Монах ли? — заекна Годеливе.

Мъжът затърси под расото си и извади с дясната ръка едно разпятие.

Годеливе кимна, много доволна от насоката, която събитията вземаха. Брендор изпита нужда да я успокои:

— Придружих племенничката ви до вашия дом, за да поговорим за това, което й се случва.

— Влезте тогава, отче, ако приемате моето гостоприемство.

Годеливе ги отведе до дългата дървена маса, а след това направи омлет на жаравата.

Двете по-малки братовчедки, Хадевейх и Бенедикт слязоха от горния етаж, отначало стеснително, а след като великанът им се усмихна — по-смело, и двете прегърнаха Ан с въодушевление. Ида стоеше настрани и мрачна в полусянката до огнището и показваше еднакво презрение към братовчедка си и към Непознатия.

Щом се заситиха, Брендор отмести празната чиния, довърши чашата си и потърка длани о масата.

— А сега да поговорим за Ан.

— Слушам ви, отче — възкликна Годеливе като седна срещу него.

— Помните ли, че нашият Господ-Бог Исус Христос останал четирийсет дни в пустинята?

Той изгледа една по една всяка от жените в очите, а те примигнаха, за да покажат, че да, познават писанията. Той продължи:

— По време на това самотно преживяване всичко се променило. След това Нашият Господ, който преди това никога не бил проповядвал, най-сетне започнал да говори, и захванал своята мисия, като ходел из страната, подхващал слово и събирал ученици около себе си и своите чудеса. Изгнанието бележи черта в живота му — той има един живот преди пустинята и друг след пустинята. Пясъкът и скалите ни дадоха онзи Исус Христос, който почитаме от петнайсет века насам.

— Наистина — промълви леля Годеливе, която не виждаше накъде бие той.

— Нашият Господ ни дава пример. Понякога човек трябва да се изгуби, за да се намери истински.

И насочи пръст към Ан.

— Тази девойка току-що мина през изпитанието на пустинята: тя потърси своята истина сред горите.

Всички погледи се отправиха към Ан.

— Своята истина ли? — изненада се леля Годеливе, която не разбираше ни дума.

Ида се изскубна от сянката, за да се изрепчи на Брендор:

— Ами хубаво, да ни я каже, тази нейна истина!

Всички погледи се насочиха към Ан.

А тя, ококорила очи, се чудеше какво ли може да им каже, отвори устни, отказа се, опита пак, за миг изпита надежда, въздъхна, простена, а след това отчаяно се втренчи в пода.