Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

— Знаеш ли колко скандално е това, което казваш?

Ани бе повишила тон. Зениците й хвърляха мълнии.

Младата жена поде разпалена реч, в която обвини агентката си, че се меси в нейните дела, и защити правото да си избере сама любим, а след това започна да сипе хвалебствия за Дейвид, когото описа като жертва на тежкия валяк на Холивуд, накратко така се пална да го защитава, че раздразнението й от минута на минута се преобразяваше в страст към начинаещия актьор.

Под маската на обидата, Джоана потриваше ръце като котка, която гледа как мишката се е заклещила в ъгъла на стената и вече няма накъде да бяга. Като веща манипулаторка, тя ловко бе злословила срещу Дейвид, за да принуди актрисата да реагира. Резултатите от маневрата бяха надминали очакванията й. След половинчасова гръмотевична буря заинатилата се Ани бе убедила сама себе си, че обожава Дейвид и че той ще бъде решението на сегашната й потиснатост.

Докато си тръгваше, Джоана се направи, че се цупи и обеща да позволи на младежа да намине в болницата.

Следващите нощ и ден Ани преживя в силно въодушевление. Заяви на Итън, че любимият й скоро ще дойде на свиждане, и самодоволно зареди възхвали за добрите му страни, за хубостта, ума, и гения му, като ги прехвърляше и върху взаимните им възторжени чувства. Притежаваше живо въображение и бързо се палеше, та беше успяла да убеди сама себе си, че животът й ще се промени и ще придобие смисъл благодарение на Дейвид.

Този четвъртък, към три, кинезитерапевтите дойдоха да я раздвижат и за пръв път тя успя да повърви без да падне, без да се вкопчи в нещо и без да се подпре. Те поздравиха себе си за това, а тя вписа напредъка в сметката на любовта.

В пет се върна в леглото, сякаш смляна от толкова много усилия. Пъхна се между чаршафите и се запита дали да не изиграе някоя комедия с много сълзи, за да получи морфин.

В този момент някакъв външен човек в бяла престилка влезе в стаята. Тя извика.

Итън чу вика и се появи зад посетителя.

— Какво става, Ани?

Тя изплашено посочи човека.

— Махнете го оттук.

— Но, мислех, че…

— Махнете го! Помощ!

Мъжът приближи, размаха скрития досега зад гърба му букет и падна на колене.

— О, Ани, шегуваш се…

Чак тогава тя разбра, че става въпрос за Дейвид Браун.

Не само не го бе разпознала, но дори бе забравила чертите му.

Мъжът в черно използва кинжала си, за да пререже въжетата, с които бе овързана Ан. Гората около тях, освободена от онези натрапници Ида и Филип, спря да сдържа дъха си и отново зажужа със собствен живот; след като няколко врабци се стрелнаха насам-натам, отново загукаха гълъби, а шубраците забравиха за яростта, на която бяха станали свидетели.

Когато великанът й помогна да се изправи, Ан мерна дългия му като косер нос под надиплената качулка. Тя потръпна и рече:

— Познавам ви.

Увлечен в работата си — да освободи момичето, без да го нарани, — гигантът дори не трепна.

Тя заупорства, като напразно се мъчеше да срещне погледа му:

— Да, срещнах ви в един от моите сънища. Носехте ми питка.

— Значи не си сънувала. Всяка нощ ти носех.

Като камък, паднал във вода, ниският му, монотонен глас разливаше вълни от спокойствие между дървесата.

Ан спря да се бои от него.

Той отхвърли последната връв и седна в мъхестата падина на дъба, докато тя си разтриваше китките и глезените, за да раздвижи ставите си. След дълго мълчание той подхвърли:

— Няма ли да ме питаш защо?

Веждите на Ан се извиха в дъги. Не, нямаше такова желание. Ако я беше хранил, то бе, защото така е поискал. Какво изненадващо има в това, че й е помогнал? Сигурно просто беше великодушен човек. Питаме ли слънцето защо топли? Този въпрос — защо? — не присъстваше особено силно в света на Ан, още по-малко след този престой, в който, обсебена от поникването на един стрък или от оттенъците на светлината, тя бе станала съзерцателна, присъстваше на всяко нещо и отсъстваше от себе си.

Тъй като усети, че той очаква нейната реакция, тя възкликна:

— Каква връзка имате с елена?

— Какъв елен?

— Еленът, който ме наблюдаваше, еленът, който ме дебнеше. На три пъти настръхвах, толкова силно чувах мислите му.

— Може би аз съм бил този елен?

Тя кимна с глава: за нея нямаше ни най-малко съмнение в това. И продължи:

— Ами дървото?

Тя посочи разшумения домакин, който ги бе приютил:

— То говори ли ви?

Той сбърчи чело, размисли и рече:

— Да.

Тя се усмихна очарована.