Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Особено силно я разтърси пророчеството на Исая.

Дракони, сатири, хиени, диви котки, раздрани дрехи, изсечени гори, сринати градове и трупове, които се надигат, щом загъмжат от червеи! Ужасяваше се от този буреносен Бог — страшен баща, който гълчи, наказва, отмъщава, изисква саможертви, руши градове и праща потопи, като сприхав разбойник, скрит в небесната гора. Истинско щастие беше, че Брендор се бе провалил в опитите да я отведе в манастира: тя се боеше от Бога и не успяваше да Го възлюби.

Старият Завет я ужасяваше все повече от ден на ден. Не й носеше томителни сънища, а кошмари наяве. Откак се бе насилила да го чете, тя се гърчеше на стола, вместо да гледа светлината, летежа на облаците или сутрешния тоалет на калинката. Вместо да изпитва празнота и онзи бездеен унес, който бе подхранвала през детството си и бе преоткрила и удесеторила по време на престоя си в гората, Ан стоварваше върху себе си лавината от образи, затлачваше ума си с чудовища, с премеждия, с трагични бедствия и внезапни злощастия.

Съжаляваше за предишното си безгрижие, за полусънното състояние, за безкрайните дни, незаети с нищо, в които се разтапяше в съзерцание и безмълвие. В противовес на днешния ден й се стори истинска наслада онази скука, в която времето забавя своя ход, докато човек усети неговата гъстота, и в която самата му тъкан става прозирна и ни позволява под него да съгледаме вечността.

Разочарована, но и пламенно привлечена от Библията, тя стигна до извода, че няма ни най-малка склонност нито към духовен, нито към монашески живот.

И Брендор, като другите, се бе заблудил по неин адрес.

Но каква ли щеше да бъде съдбата й?

И имаше ли тя съдба? Или щеше все да чака да се появи нещо очевидно, което така и нямаше да дойде?

Вълците! Вълците се върнаха!

Вестта дойде от пешия патрул и за час обиколи дял Брюж.

Били отвлекли бебе, недалеч от един обор… Една жена била нападната, докато клечала да се облекчи на синора… Питаха се и за изчезването на две малки деца… Пастири били чули по тъмно как ръмжат острозъбите убийци.

За няколко дни Брюж зажужа с тази едничка новина.

Ан се възрадва, че темата идва да засенчи нейния скандал и че най-сетне жителите на Брюж бяха престанали да се интересуват от малоумницата, която предпочете гората пред хубавеца на града, и тръпнеха, докато говореха за глутницата вълци-убийци.

Заедно с тази тревога надигнаха глава много страхове и най-вече страхът от жестоката природа. Че какво е светът? Надпревара на зъби и търбуси. Или изяждаш, или те изяждат. Светът не знае друг закон и ни дава да изберем само между тези две позиции — преследвач или плячка — две неустойчиви и за беда лесно разменими роли.

Хората трепереха, но се радваха да треперят. Защото, защитени от градските стени на Брюж, гражданите, които бяха избягали от селския живот, презираха приведените над торището окаяници. Под уплахата им прозираше едно сладко чувство на превъзходство и те всъщност изпитваха страх, подобен на онзи, който човек усеща, докато слуша да му разказват някоя история, измислен страх, безопасен страх, детински страх, страх за удоволствие.

За да върви разговорът, жителите на града заобсъждаха вълците с вещина. В миналото вълците не нападали хора: хранели се със зайци, гризачи, глиганчета, лисици и яребички, крадели от фермите прасенца, кокошки и гъски; есенес хващали затлъстелите сьомги, докато те се качвали срещу теченията на реките, а при голяма гладория дъвчели мърша или гнили плодове, накратко, в продължение на векове вълците не смятали хората за храна. Не беше ли доказателство историята на Ромул и Рем, основателите на Рим, отгледани от дива вълчица? Нещата се разбутали през предишните десетилетия, твърдяха гражданите, и то по вина на хората! Тъй като кървавите битки бяха оставяли множество трупове по полетата, вълците били забивали зъби в тях в дните след погромите и се били запалили по човешкото. Сега вече не можели да минат без него и били особено лакоми за бебета, на чието крехко месце се наслаждавали.

Ан наблюдаваше дебелите сериозни мъже, които въодушевено обсъждаха вкуса на кърмачетата, плъзвайки език между устните. Дали не бяха измислили тази подробност току-що? Откъде пък знаеха какво се харесва на вълка? Да не го бяха питали? Тя се отдалечи, малко засрамена от това, че беше хванала първенците в извратеност, и то на местопрестъплението. Приписваха на хищника наклонност, която съществуваше единствено в самите тях.