Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Франц се кискаше без задръжки. В този миг той вече не беше елегантният граф Фон Валдберг пред почитаемата си леля, на чиито високопоставени връзки цяла Виена завиждаше, а се превърна във военен, който пирува със свой боен другар. Всъщност леля Виви се държеше повече като мъж, отколкото като жена: пускаше шеги, ругаеше, подхвърляше пиперливи намеци, раздаваше веселяшки шеги и задевки, които биха подхождали повече на някой офицер. Благодарение на тази необикновена особеност — да създава незабавна близост със събеседника, който и да е той, — Виви беше търсена компания.

Щом ни изпрати до входа, Виви ме прегърна, и в мига, в който се разделяхме, предложи:

— О, Анна, миличка, ще ми направите ли огромна услуга?

— Разбира се, лельо.

— Може ли да присъствам на вашето раждане?

Устните ми се окръглиха от почуда. Виви изпърха с ресници, хвана ми ръцете и ги стисна в своите.

— Тъй като вече си нямате майка, която да ви подкрепя в този голям момент, ще приемете ли леля си Виви?

Без да дочака отговора ми, тя се обърна и вирна войнствено брадичка към Франц.

— Племеннико, успокойте се. Нали не сте от тези бащи, които влизат в работната зала? Надявам се, че ще се задоволите да сновете отпред и да изпушите кутия пури?

— Да присъствам на раждането ли? — възкликна Франц изненадан. — И през ум не ми беше минавало.

— Още по-добре. Намирам, че присъствието на съпруга е незачитане на съпругата. Никоя жена не си мечтае да се покаже в такова състояние, с разчекнати крака, изтичащи води и надаваща писъци от болка. Това убива желанието.

— О, да — потвърдих и аз.

— Ние не сме юници. И не се женим за ветеринарни лекари. Чарът ни трябва да бъде обгърнат от малко загадъчност, да му се не види. Е, Анна, ще ми позволите ли да ви държа ръката, да ви окуражавам и помагам?

— Ще бъда щастлива, лельо Виви.

Очите й се присвиха. В момента приех това движение за благодарност, а днес подозирам, че след объркващата реакция на махалото, тя умираше от желание да го стори.

О, Гретхен моя, разбирам, че не виждаш и сянка от здрав разум в това, което ти разказвам. За какво ти досаждам с този незначителен епизод на черна магия ли? Уви, скоро ще разбереш, че той беше предзнаменование. Щом се сетя, потръпвам…

Чудя се какво ли бе разбрала леля Виви тогава. Всичко, или частичка от истината? Подозирам, че ако сега я разпитам, ще ми каже „нищо“, вещицата му с вещица…

Накратко, стигам до основното, въпреки отвращението си.

През следващите дни вниманието ми се насочи към утробата ми. Всяка сутрин се събуждах, изпълнена с надежда, и всяка вечер си лягах с пожелание нощта да не свърши, без да…

За жалост, коремът ми се бавеше и кротуваше. Молех доктор Тайтелман да дойде вкъщи, а той след кратък преглед се задоволяваше да ме утеши философски:

— Мила моя Анна, престанете да си късате нервите, нито една жена не е забравила детето си в корема. Повярвайте ми, природата не греши, можете да й се доверите. Вероятно в този миг вие доизпипвате някой детайл, правите определен оттенък на косите му, очертавате ноздрите му, оформяте клепачите му. Раждането ще започне чак когато приключите.

— Можете ли да го предизвикате?

— Не.

— Да го стимулирате?

— Също не.

— Вашият колега, доктор Никиш…

— Не се опирайте на научните чудеса и най-вече на моя колега и приятел Никиш. Ако настоявате, ще ви го изпратя. Той ще ви каже, каквото и аз: търпение.

След като си тръгнеше, имах по два по-спокойни часа. После безмълвието на утробата ми започваше да ме дразни и започвах да стена.

Франц не знаеше вече какво да каже или направи, за да ме разсее. Във всеки случай си бях наумила, че никой вече не ме разбира, и бях убедена, че аз единствена преценявам катастрофата: носех дете-затворник в лоното си, дете, което нямаше да мога да освободя.

Кой ли щеше да умре пръв? То или аз?

Само леля Виви надушваше паниката ми. Наминаваше по два пъти дневно, за да се осведоми, и по чертите на лицето й четях очакване и потиснатост.

В неделя вечер си легнах в девет, убедена, че раждането наближава.

Ами! В два през нощта, до Франц, който блажено спеше, аз още будувах и чаках.

На ръба на нервна криза, станах от леглото и забродих из дома. Тъмнината и отсъствието на прислужниците му придаваше вид на истински палат. Със сивкавите си лъчи Луната удължаваше поредицата от салони.

Стигнах до мраморното антре. И там, на една масичка, открих моите преспапиета.

Открих ли? Не, преоткрих. Да, през последните месеци бях позанемарила цъфтящите топки, стъклените маргарити, затворените в кристал полянки. Те пиеха толкова жадно лунната светлина, колкото и слънчевата. Цветовете им добиваха мрачна лъскавина. Те си съперничеха не както през деня, по ярки цветове, а по приглушени нюанси от сивкавожълто до почти черно-синьо.