Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Бях запленена да ги открия отново. При гледката им в мен се върна и известно безгрижие, безгрижието на младата жена, която ги бе събирала, свободна, отракана млада жена, на която й бе все едно дали е бременна или не. Внезапно осъзнах, че детството ми е било изтръгнато.

Взех една топка с цветя, най-красивата и някога любимата, и заплаках. Без илюзии, но и без задръжки изпитах жал към себе си, към онази, която вече не бях, към окаяницата, в която се бях превърнала. Защо се бях омъжила? Защо поисках деца? Мълчанието на утробата ми доказваше: не успявах да направя това, което вършеха себеподобните ми. Поне да се отличавах с друга някаква способност! Наистина не ставах за нищо. А усилията ми да се усъвършенствам бяха утежнили още повече моя случай.

Изпитах облекчение от сълзите.

След половинчасови ридания ми се стори, че виждам по-ясно в себе си и като гръм ме прониза едно прозрение.

Това ми се стори очевидно. За да родя, трябваше да строша една от топките! Ами да! Идеята ме озари като мълния: ако счупех любимия си кристал, всичко щеше да си влезе в релси.

Няколко секунди се наслаждавах на бъдещия си подвиг. За малко да извикам и Франц да присъства на чудото.

Облегната на масата наблюдавах най-рядката топка, черна далия, върху която пълзеше кадифена пеперуда, а след това я хвърлих на пода.

Стъклото се пръсна, парченцата се разпиляха като капки и внезапно усетих нещо влажно по бедрата си: Водите ми изтичаха.

В същия миг болка прониза корема ми и ме преви на две.

Извиках победоносно: раждането започваше.

Дотичаха прислужници, Франц дотърча и извика лекаря и акушерката. Отнесоха ме в спалнята.

Бях весела като никога досега. Искаше ми се да пея, да танцувам и да целувам всички.

Доктор Тайтелман се появи скоро — сякаш лекарите спят облечени — заедно с акушерката и помощниците си. На леля Виви й трябваше малко повече време, за да дойде, но пристигна с прическа, напудрена и парфюмирана.

— Имам чувството, че ще мине бързо — заяви лекарят.

Леля Виви хвана двете ми ръце и ме насърчи да напъвам.

Помъчих се с всички сили.

Едно усещане ме изненадваше и потвърждаваше оптимизма на Тайтелман: не ме болеше толкова, колкото си бях мислила. Е, да, преживяването не беше чак приятно, но остана в рамките на поносимото. „Значи е предвидено да имам деца“ — не успях да се въздържа да помисля.

След два часа доктор Тайтелман опипа корема ми, който леко бе спихнал. Преслуша го и няколко пъти прекара ръце от двете му страни. Лицето му не издаваше никаква диагноза, а сдържаността му бе само тази на компетентен специалист.

Накрая излезе от стаята, заедно с акушерката. Поговориха нещо полугласно зад вратата, а след това Тайтелман предупреди, че излиза за десетина минути.

— Докторе! — изпищях аз от леглото.

— Нищо няма да се случи през тези десет минути. Имайте ми вяра. Не ви оставям сама.

Акушерката приближи и ми отправи мила усмивка. Леля Виви ме погали по челото.

— Къде отива той, лельо Виви?

— Нямам представа.

— Странно е, нали?

— Не, не е странно.

Увереността в гласа й бе доста вяла, тя също не разбираше поведението на лекаря. След като бе прехвърлила няколко идеи в главата си, тя се наведе към мен.

— Малка моя Анна, ако не дойде до последните контракции, толкова по-зле за него. Векове наред жените са раждали без лекар. Не се страхувайте.

Половин час по-късно доктор Тайтелман се появи заедно с един върлинест млад мъж с рядка брада.

— Анна, представям ви доктор Никиш.

Веднага се стегнах.

— Какво? Искате да направите цезарово сечение ли?

Тайтелман се прокашля притеснено.

— Иска ми се просто моят събрат да работи заедно с мен при това раждане, защото…

— Защото какво? — изкрещях.

Той не отговори. Виви се хвърли към него и го хвана за яката.

— Какво става с племенницата ми?

Тайтелман се изчерви, освободи се, размърда адамовата си ябълка, докато наместваше вратовръзката си и погледна кръвнишки леля Виви.

— Точно това колегата ще ми помогне да разбера.

Тогава Тайтелман и Никиш започнаха да ме преглеждат от най-интимната ми страна. Докато ме опипваха, се консултираха напълно неразбираемо.

В крайна сметка Тайтелман ме помоли отново да напъвам.

— О, пак добре! — провикна се леля Виви, бясна от тяхното поведение.

Отново се опитах да изтласкам детето. Шурнаха води и кръв.

След това двамата мъже ме помолиха да спра, „за да си почина“.

Докато си поемах дъх, те се затвориха на съвещания зад завесата на прозореца.