Милорад Павич - Хазарски речник

На Свети Евстатий Сръбски през 1683 година студът излезе да сее просото си, пуснаха кучетата в постелите, а ботушите и зъбите се пукнаха в усмивка от студ. Чавките замръзваха в полет по зеленото небе и падаха като камъни, оставяйки високо във въздуха само вик. Езикът усети ледената устна, която повече не усещаше езика. Ветровете зареваха от другата страна на Морава, която се спря в лед, а при бреговете ледът лежеше неокосен, пълен с тръстика, повет и папур в скреж, като че пуща сребърна брада. Плачещите върби останаха със спуснати клони, заледени в реката като в кафези. В мъглата осъмнаха самотни врани, които летяха на място, вадейки с мъка крила от бялото повесмо солена влага. А във висините, над планините, разделени от студа, към необозримото поднебие пролетяха, прощавайки се с този предел, Никоновите и моите мисли, размирни като бързи летни облаци, и в тях минаха нашите спомени, мудни като зимни болести. И след това през март, на Кръстопоклонната неделя, пуснахме канче да сварим ракия в кипящ фасул, пихме, похапнахме и завинаги напуснахме "Николе". Попаднахме в Белград с първия и последен сняг през онази година, отслужихме служба на белградските първомъченици Стратоник, Донат и Хермил и почнахме нов живот.

Станахме пътуващи писари и взехме да пренасяме перата и мастилниците си през води и граници на царства. Започнахме да работим все по-малко за църквата, колкото повече ставаха езиците, на които имахме да преписваме книги. Освен за мъже почнахме да преписваме и книги за жени, защото мъжките и женските притчи не могат да имат еднакъв завършек. Зад нас останаха реки и равнини (понесохме със себе си само имената), вмирисани погледи, халки с ключове в ухото, пътища, пълни със слама, вързани на възел от птичи клюнове, дървени лъжици, които димят, и вилици, направени от лъжици, а на Свети Дух във вторник в 1684 година попаднахме в царствения град Виена. Голямата камбана на черквата "Свети Стефан" започна да ни отброява часовете, малките забързано, като че изпуска ножове от кулата, а големите тържествено, като че носи и полага яйца в нощта около храма. А като влязохме в полумрака под тази камбанария, над звънкия плочник на дълги нишки се спускаха полилеи като запалени паяци и около тях се вдигна мирис на восък и застана прав във формата на черква, целият в каменни стени като тяло в дрехи. Нищо не се виждаше, но колкото по-нагоре се вдигаше погледът през камбанарията, мракът ставаше все по-гъст и по-гъст, така че можеше да се очаква, че всеки миг от непрозирната тъмнина там на върха ще се прекъсне нишката, на която в дъното на черквата виси светлината... Там намерихме нова работа и се запознахме с нашия господар, благородния Аврам Бранкович†, който с перо умее да вози и със сабя зида черкви. За него да кажа само една или две думи - защо се бояха от него също толкова, колкото го обичаха.

За Бранкович народът смята, че "не е сам", че като млад четиридесет дена не се бил мил, че попаднал на дяволска вечеря и станал ясновидец. На всяко рамо му израсъл кичур косми, станал прозор-лив, сънлив през март, с лека ръка, можел да скочи с тялото си далеч, а с духа още по-далеч, докато тялото му спяло, духът му летял като гълъбица, водел ветрове, гонел облаци, носел и отнасял градушка и заради урожая и добитъка, млякото и житото се бил с презморски ясновидци, като не им позволявал да вземат урожая от неговия край. Затова народът вярва, че Бранкович се среща с ангелите, и казва за него: "Ясновидците като са по-малко, и хлябът ще е по-малко." Бил, казват, от ясновидците от втория лагер заедно с шкодренските везири и плавогусинските бегове и при един сблъсък с ясновидците от Требине победил требинския паша Мустай-бег Сабляк , който бил от третия лагер. В тази схватка, в която като оръжие носел пясък, пера и малко ведро, Бранкович бил ранен в крака и оггогава взел един вран кон - султан на всички коне, който пръхтял насън и също така бил ясновидец, и Бранкович, вървейки по своите небесни цифри, яхал, така както бил хром, душата на своя кон, превърната в сламка. Казват също, че в Цариград се изповядал и издал, че е бил ясновидец, че после престанал да бъде ясновидец и добитькът в Трансилвания вече не тръгвал обратно, когато той минавал покрай кошарите...

Та именно такъв човек с твърд сън, така че го пазеха някой да не го обърне с главата натам, където са краката, защото нямало да се събуди повече, такъв човек, от онези, които биват погребвани по корем и ги обичат и след смъртта, ни нае като писари и ни въведе в своята и на чичо си, граф Георгий Бранкович, библиотека. И ние се изгубихме между книгите като в улица, пълна със слепи сокаци и вити стълби. По виенските площади и мазета купувахме за кир Аврам ръкописи на арабски, еврейски и гръцки и аз забелязах, като гледах къщите из Виена, че и те като Бранковичевата библиотека са подредени една до друга като на полици. И заключих, че къщите най-много приличат на книги: толкова много са около теб, а само няколко има, в които ще надникнеш, а още по-малко такива, в които ще направиш посещение или ще се настаниш за по-дълго време. Най-често ти е определена някоя кръчма, някой хан, наета шатра за една нощ или мазе. А рядко, много рядко ще ти се случи неволно, подгонен от лошото време, да влезеш отново в някоя отдавна използвана сграда и да пренощуваш, припомняйки си пак къде си лежал някога и как всичко, макар и същото, е било Другояче, в кои прозорци са се зазорявали пролетите и през коя врата се е излизало наесен...