Милорад Павич - Хазарски речник

Някъде в планината се чуваше как отскача брадва от бука, защото по един начин отскача брадвата от бука, а другояче - от бряста, а в това време на годината сечаха бряст и бук. Спомнях си много добре тези звуци от първата вечер, когато преди десет години ги бях чул през виелицата, спомнях си отдавна умрели птици, как летят през тази виелица и падат тежко в мокрия сняг, но да ме убият, не можех да си спомня какво видях преди малко в разглеждания образ. Не можех да си спомня нито една черта от лицето на Никон, нито един цвят, нито дори беше ли брадат. Това беше пръв и единствен път в живота ми да ми изневери паметта. И бързо и лесно намерих причината, толкова изключителна и невероятна беше работата. Едно-единствено трябваше да се вземе предвид: онова, което не е от този свят, не може да се запомни, не се задържа в паметта дори колкото глътнато попче в патицата. На тръгване потърсих отново Никон, погледнах го право в устата и усетих страх, като че моите погледи могат да бъдат ухапани. И той наистина го направи, при което устата му тракна, като че захапва нещо. И така, с отгризани погледи се върнах в "Йоване".

Почнах да преписвам книги като по-рано, но в един миг усетих, че имам повече думи в плюнката, отколкото онзи, който е писал книгата. Така започнах към преписваното четиво да прибавям тук дума, там - две, изречение след изречение. Беше вторник и моите думи тази първа вечер бяха възкисели и твърди под зъбите, но следващите вечери забелязах, че думите ми, както напредва есента, Узряват от ден в ден като плод и че всеки път стават по-сочни, по-изразителни и по-сладки, пълни със съдържание, което колкото е приятно, толкова и подсилва. И седмата вечер, сякаш бързах да не презрее плодът ми, да не окапе и изгние, аз добавих в житието ча света Петка цяла страница, дето я нямаше в нито един от преписите, от които преписвах. Вместо да се открие и разследва моето своеволие, монасите започнаха все по-често да искат да им преписвам и моите книги със споменатите вметвания биваха предпочитани пред книгите на другите преписвачи, каквито имаше много из Овчарската клисура. Аз добих смелост и реших да си опитам силите докрая. Не само че добавях притчи към житията, ами и започнах да измислям нови пустинници, да прибавям нови чудеса и моите преписи взеха да се продават по-скъпо от книгите, от които бяха преписвани. Малко по малко усетих страшната сила, която държах в мастилницата и пусках по света на воля. И тогава си извадих заключение: всеки писател без усилие може да убие своя герой само в два реда. А пък за да се убие читателят, тоест съществото от плът и кръв, достатъчно е да го превърнеш за миг в образ от книга, в герой на житие. После е лесно...

По това време в манастира "Сретение Господне" живееше някакъв млад монах на име Лонгин. Живееше отшелнически и се чувстваше като лебед, който с разперени криле чака да духне вятър, та да заплува по водата. Адам, който е кръстил дните, не би могъл да има такъв чист слух като него. Имаше очи като онези оси, които пренасят зараза по света. Едно мъжко и едно женско око и всяко от тях с жило. Устремен към доброто като сокол към пиле. А обикновено казваше: "Всеки от нас може лесно да си избере за пример някой по-добър от себе си; така от духовете ще се въздигне някаква стълба на Яков, която води от земята към небето, всичко ще се свърже и ще се подреди лесно и радостно, защото за човек не е трудно да следва и слуша по-добрия от себе си. Цялото зло идва от това, че в този свят сме постоянно в изкушение да слушаме и да вземаме за пример по-лоши от нас самите..." Когато ми поръча да му препиша житието на свети Петър Коришки, който след пет дена пости видял неостаряваща светлина, беше мрак и птиците като черни мълнии падаха в своите леговища сред клоните. Със същата бързина излетяха моите мисли и аз усетих, че нямам сили да се противопоставя на усещането за мощ, която се събуждаше. Взех да преписвам житието на свети Петър Коришки и щом дойдох до онова място с дните на постите, вместо 5 написах 50 и този препис дадох на момчето. Той го взе, пеейки, още същата вечер го прочете и на другия ден се чу из клисурата, че монахът Лонгин започнал дълги пости.

.......................

На петдесет и първия ден, по Благовещение, когато погребаха Лонгин в подножието на планината, аз реших да не взимам вече перо в ръката си. Гледах ужасен мастилницата и си мислех: прекалено много кости в тясната душа. И реших да изкупя своя грях. Отидох на заранта при игумена и помолих да ме прати в скрипто-рия на манастира "Николе" за помощник на протокалиграфа Никон Севаст. Изпратиха ме и Никон ме въведе в работната стая, където замириса на тиквено семе и цвят от бъзовлек, за който монасите вярват, че умее да се моли. От други манастири или от пътуващи търговци от Украйна монасите заемаха за 4-5 дни книги, каквито нямаше в "Николе", и ми ги даваха да ги науча бързо наизуст. После ги връщаха на собствениците, а аз след това с месеци, от ден в ден, диктувах пред перото на протокалиграфа Никон научените наизуст книги. А той подрязваше пера и казваше, че само зелената боя не е от растителен произход - само тя се получава от желязо, - всички останали бои той цедеше от растения и украсяваше с разноцветни букви книгите, които пишехме. Така почнах да вървя в двойка с Никон като мъжките дни в седмицата. Беше левак и работеше всичко с лявата ръка, криейки това, което работи, от дясната. Пишехме денем, а когато нямаше работа, зографисваше стените на манастира, но някак бързо се отвърна от иконописването и се посвети изцяло на писане на книги. Така се спущахме в своя живот бавно, нощ след нощ, с години.