"Не разбирам - казва често Бранкович, - може би винаги твърде рано преставам да мисля за всяко нещо. Така то остава в мен само до половина оформено и се подава само до пояса..." Причината за това прекалено занимание на кир Аврам с една толкова незначителна работа по мое мнение не е трудно да се обясни. Господарят Бранкович се занимава с хазарите от най-себични съображения. Той се опитва по този начин да се излекува от съновиденията, в които е заточен. "Курос" от неговите сънища също така се занимава с хазарския въпрос и това кир Аврам знае по-добре от нас. Единственият начин кир Аврам да освободи сънищата си от робство е да намери този чужденец, а ще го намери само чрез хазарските документи, защото те са единствената следа, която води към онова другото. Според мен същото мисли и другият. Следователно срещата им е неминуема като срещата на тьмничаря и затворника. Затова не е чудно, че напоследък кир Аврам така упорито се упражнява със своя майстор на сабя. Той мрази тъй силно своя "курос", че би му изпил очите като птичи яйца. Само да го докопа... Това е по-скоро предположение. Но ако не е точно, трябва тогава да си спомним думите на Аврам Бранкович за Адам и неговия Успешен опит с Петкутин. В такъв случай той е опасен и онова, което възнамерява, ще има непредвидими последици, а неговият Хазарски речник е само книжовна подготовка за мощно действие..."

С тези думи свършва сведението на Никон Севаст за Аврам Бранкович. За последните дни на своя господар Севаст впрочем не е могъл никого да извести, защото и слугата, и господарят са убити една сряда, облечени в мъгла и залутани из Влашко. За това събитие е оставил бележка друг слуга на Бранкович, споменатият майстор на боя със сабя Аверкий Скила. Тази бележка Скила е писал като че на земята, с върха на оръжието си, топнато в мастило, придържайки хартията с ботуш.
"Последната вечер в Цариград преди тръгването - е записал Аверкий Скила - папас Аврам ни събра в своята зала с изглед към трите морета. Духаха зелени ветрове от Черно море, сини, прозрачни от Егейско, а сухи и горчиви ветрове от Ионийско. Нашият господар стоеше край камилското седло и четеше, когато влязохме. Анадолските мухи хапеха на дъжд и той се бранеше и ги пъдеше с камшик, улучвайки безпогрешно с върха му ухапаното място на гърба си. Нея вечер бяхме вече свършили обичайните упражнения със саби и ако не бях съобразил, че единият му крак е по-къс, той щеше да ме разпори в мрака. Нощем винаги беше по-бърз. Сега на по-късия крак носеше птиче гнездо вместо наколенник, защото то най-добре топли.
Седнахме четиримата повикани - аз, двамата му писари и камериерът Масуди, който вече си беше приготвил в някаква зелена торба вещите за път. Взехме по лъжица сладко от череши с лют пипер и пихме по чаша вода от кладенеца, който беше вътре в стаята, а шумът му кънтеше някъде в избата на кулата, погребвайки нашите гласове. Папас Аврам се разплати тогава с нас и рече, че който иска, може да остане. Другите тръгват с него на война, на Дунава.
Мислехме, че това е всичко, което има да ни каже, и че няма да ни задържи дълго. Но Бранкович имаше една особена черта: биваше винаги най-мъдър в мига, когато се разделяше със събеседника си. Тогава се преструваше на неловък и винаги се прощаваше с дружината малко по-късно, отколкото е подходящо и естествено. Винаги прехвърляше часа, когато вече всичко бе казано и всички около него бяха свалили маските си и почваха да изглеждат така, като че са сами със себе си. Така се забави и сега. Стискаше ръката на анадолеца в своята и крадешком, без да мигне, гледаше всички присъстващи. В този миг ненадейно избухна ужасна омраза между Масуди и Никон Севаст, дотогава незабелязана и грижливо прикривана и от двете страни. Това стана, понеже Масуди каза на кир Аврам:
- Господарю, нека и аз ти отвърна на даруването, преди да се разотидем. Ще ти кажа нещо, което ще те зарадва, защото отдавна жадуваш да го чуеш. Онзи, когото сънуваш, се казва Самуел Коен .
- Лъже! - викна тогава съвсем неочаквано Севаст, сграбчи зелената торба на Масуди и я хвърли в огнището, което беше запалено в стаята.
Масуди учудващо тихо се обърна към папас Аврам и каза, посочвайки Никон Севаст:
- Виж го, господарю, този има само една ноздра на носа. И пикае с опашката, като всеки Сатана.
Папас Аврам хвана папагала, който в ноктите си държеше фенер, и го постави на пода. На тази светлина в носа на Никон Севаст наистина видяхме една-единствена ноздра, черна и неразделена по средата, така както бива при нечестивите. Тогава папас Аврам рече:
Читать дальше