Милорад Павич - Хазарски речник

- Ако му се случи на човек нещо приятно - обяснила на Петкутин, - винаги трябва да го подправи с някаква неприятна дреболия; така този миг се запомня по-добре. Защото човек по-дълго помни неприятните, отколкото приятните неща...

Накратко, тя харесала Петкутин и Петкутин я харесал и с голяма радост същата есен била извършена венчавката. На сватбата сватовете се простили един с друг, разцелували се, защото нямало да се видят с месеци, и после прегърнати тръгнали от един казан на друг да пият ракия. Когато пукнала пролетта, те изтрезнели най-сетне, огледали се наоколо си и след дългия зимен махмурлук отново се взрели един в друг. Тогава се върнали в Дал и изпратили младежите на обичайния пролетен излет, като гърмели с пушки. Трябва да се знае, че на пролетните си излети, или теферичи, младежите от Дал обикновено ходят до древните руини, където има хубави места за сядане от камъни и гръцки мрак, който е по-гъст от всеки друг мрак, както гръцкият огън е по-светъл от който и да е друг огън. Натам тръгнал и Петкутин с Калина. Отдалеч изглеждало, че Петкутин кара впряг черни коне, но колчем кихнел от аромата на някое цвете или плеснел с камшика, от конете се разлетявал облак черни мухи и се виждало, че конете са бели. Това между другото не пречело нито на Петкутин, нито на Калина.

През изтеклата зима те се били обикнали. Ядели с една вилица поред и тя пиела вино от устата му. Той я галел така, че душата й скриптяла в тялото, а тя го обожавала и го карала да се изпразва в нея. Казвала на връстничките си, като се смеела, че нищо не чеше така добре, както тридневна мъжка брада, покарала в любов. А в себе си мислела сериозно: "Миговете на моя живот умират като мухи, които рибите поглъщат. Какво да направя, че те да утолят неговия глад?" Молела го да й отхапе ухото и да го изяде и никога не затваряла зад себе си чекмеджетата и вратите на шкафовете, за да не прекъсне щастието. Била мълчалива, защото израсла в тишината на бащиното си четене на едни и същи молитви, около които се стелела винаги един и същ вид тишина. И сега. когато се запътили на излет, било същото и на нея това й харесвало. Петкутин държал поводите на тяхната колесница на врата си и четял някаква книга, а Калина бъбрела и пътем играели една игра. Ако тя споменяла някоя дума в мига, когато той прочетял същата тази дума в книгата, сменяли си ролите и тогава тя четяла нататък, а той гадаел. Когато тя показала с пръст една овца на полето, а той рекъл, че тъкмо дошъл в книгата до място, където се споменава овца, тя не повярвала и взела четивото да провери. Наистина в книгата пишело:

Като дадох обещания вече и се с молитви помолих на мъртвешкия свят, тогава овен и овца ще заколя; черна кръвчица потича и после долу почват от Еред да се събират душите на мъртвите хора: невести, младежи и с тях многострадали старци, неясни девойки идват, печални от скорошни грижи.

Понеже била познала, взела сега Калина да чете, както следва:

Мнозина прободени някога с медокованите копия, идват в борбата с оръжие кърваво. Мнозина, които паднаха някога, наобиколят отвсякъде ямата с крясък и вик, а мен бледност и страх ме обземат... Аз изтегна острия меч от бедрото, седнах там и празна не пусках никоя сянка да се напие с кръв. преди да попитам пророците...

В мига, когато дошла до думата "сянка", Петкутин съзрял сянката, която хвърляли руините на римския театър по пътя им. Били пристигнали.

Влезли от входа за артистите, бутилката с вино, гъбите и кървавицата, които носели, оставили на големия камък сред сцената и бързо се дръпнали на сянка. Петкутин събрал сухи биволски изпражнения, малко съчки, полепнали целите със спечена кал, занесъл всичко това на сцената и запалил огън. Чаткането на огнивото се чуло съвсем ясно до най-отдалеченото място в последния ред на върха на театъра. Но навън, извън театъра, където бушували треви и аромати на боровинки и лавър, не можело да се чуе нищо от това, което ставало вътре. Петкутин посолил огъня, за да се изгуби миризмата на изпражнения, смесени с кал, после измил гъбите с вино и заедно с кървавицата ги метнал на жаравата. Калина седяла и гледала как залязващото слънце се мести по седалките и се приближава към изхода на театъра. Петкутин се разхождал по сцената и като съзрял имената на някогашните притежатели на седалките, започнал да срича древни непознати думи:

-Calius Veronius Aet... Sextus Clodius Cai filius, Publiiia tribu... Sorto Servilio... Veturia Aeia...

- He викай мъртвите - предупредила го Калина, - не ги викай, ще дойдат!