Милорад Павич - Хазарски речник

Бащата, разбира се, трябвало (за да бъде всичко като при живите) да вгради в гърдите на Петкутин и смърт. Този зародиш на края, тази малка и още непълнолетна смърт у Петкутин била в началото боязлива и глуповата, със слаба охота за ядене и закърнели органи. Но още тогава се радвала безкрайно, че Петкутин расте, а той растял така, че гиздавите му ръкави бързо станали толкова големи, та в тях можела да лети птица. Но смъртта у Петкутин много скоро го надминала по бързина и ум, първа забелязвала опасността. А след това сякаш добила съперница, за която ще стане дума после. Била нетърпелива и ревнива и обръщала внимание върху себе си по такъв начин, че предизвиквала у Петкутин сърбеж в коляното. Ако се почешел, нокътят изписвал букви по кожата и това можело да се прочете. Така си пишели. Смъртта не можела да понася най-вече болестите на Петкутин. А бащата трябвало да го снабди и с болест, за да прилича колкото може повече на живите същества, защото за живите същества болестите са своего рода очи.

Бранкович обаче се постарал тази болест да бъде колкото се може по-невинна и го дарил с цветна треска, онази, дето се явява напролет, като цъфнат тревите и цветовете засеят вятъра и водата с прашец.

Бранкович настанил Петкутин в имението си в Дал, в къща, чиито стаи винаги били пълни с хрътки, по-бързи в хапането, отколкото в яденето. Веднъж месечно слугите разчесвали с гребени постелките и изхвърляли дълги повесма пъстри косми, подобни на кучешки опашки. Стаите, в които живеел Петкутин, с течение на времето придобивали винаги едни и същи особени цветове и по тях можело веднага да се познае неговото жилище измежду хиляди други. Следите и петната, които той и неговата пот оставяли по стъклените брави, възглавниците, седалките и облегалките, на лулите, ножовете и дръжките на чашите, образували дъга от оттенъци, свойствени само нему. Един вид портрети, икони или подписи. Бранкович заварвал понякога Петкутин пред огледалата в просторната къща, зазидан в зелена тишина. Учел го да съгласува в себе си есента, зимата, пролетта и лятото с водата, земята, огъня и вихъра, които човек също носи в утробата си. Огромната работа, която трябвало да се извърши, продължила много, Петкутин получил мазоли на мислите си, мускулите на чувствата му се били опънали до скъсване, а Бранкович го научил да чете с лявото око една, с дясното око друга страница на книгата, да пише с дясната ръка на сръбски, а с лявата на турски. После го научил на книжовност и Петкутин успешно започнал да намира у Питагор следи, че е чел Библията, и да се подписва така бързо, както се хваща муха.

В крайна сметка той станал красив и образован младеж и само понякога се проявявали едва доловими признаци, че не е като останалите. Така например в понеделник вечер той можел да вземе вместо поредния ден някой друг свой ден от бъдещето и да го употреби вместо вторник. Стигнел ли до взетия ден, на това място употребявал прескочения вторник и така натъкмявал сбора. Разбира се, в такива случаи шевовете между дните не можели да прилегнат както трябва, получавали се пукнатини във времето, но това нещо само развеселявало Петкутин.

Не било така с баща му. Той непрекъснато се съмнявал в съвършенството на своето дело и когато Петкутин станал на двайсет и една години, решил да провери доколко Петкутин може да се мери с истинските човешки създания. Мислел си.така: провериха го живите, сега трябва да го проверят и мъртвите. Защото само ако и мъртвите се заблудят и като видят Петкутин, помислят, че пред тях стои истински човек от кръв и плът, който първо соли, после яде, тогава може да се приеме, че опитът е успешен. И като направил това заключение, намерил за Петкутин невеста.

Понеже велможите във Влашко винаги водят по един телохранител и по един пазител на душата, и Бранкович постъпвал понякога така. Между пазителите на душата имало един цинцарин с много красива дъщеря, който казвал, че всичко на света е станало истина. Девойката била взела всичко най-хубаво от майка си, така че след раждането майката погрозняла завинаги. Когато момичето навършило десет години, майка му със своите някога хубави ръце го научила да меси хляб, а баща му го повикал, казал му, че бъдещето не е вода, и умрял. Девойката проляла за баща си потоци сълзи, така че мравките можели по сълзите да изпълзят по лицето й. Сега тя била сираче и Бранкович нагласил тъй, че да се срещне с Петкутин. Казвала се Калина, сянката й ухаела на канела и Петкутин узнал, че ще обикне оногова, който е ял дренки през март. Дочакал март, наял се с дренки и поканил Калина да се разходят край Дунава. На раздяла тя свалила пръстена от ръката си и го хвърлила в реката.