Альберто Моравиа - Чочарка

— Какво ти е, мамо?

Уплаших се, защото като търговка имах силно развито чувство за собственост и винаги съм била честна. Винаги съм смятала, че моето си е мое, чуждото — чуждо и че в тая работа не може да има бърканици, защото иначе всичко отива по дяволите. А ето че попаднах в една къща на крадци и което по-лошо, тези крадци не се страхуваха, защото в този край не съществуваха нито закони, нито карабинери, и не само че не ги беше страх, но почти се гордееха, че крадат. Но не казах нищо. Кончета изглежда се досети за какво мисля, защото добави:

— Но да се разберем. Ние вземаме тия вещи, защото, тъй да се каже, те са вече ничии. Но ние сме честни хора, Чезира, веднага ще те уверя в това: чукни тук.

И тя стана и чукна на стената, вляво от пещта. Станах и почуках и аз. Стената звънеше, сякаш зад нея беше празно. Тогава я запитах:

— Какво има зад тази стена?

— Тук са нещата на Феста, цяло съкровище, целият чеиз на дъщерята, всички домашни вещи: чаршафи, ленени покривки, сребърни прибори, сервизи, скъпи предмети.

Останах поразена, защото не очаквах това. После Кончета все със същото странно въодушевление, което влагаше във всичко, което вършеше или казваше, ми обясни: Винченцо и Филипо Феста били кръстници или по-точно Феста бил кръстил сина на Винченцо, а Винченцо — дъщерята на Феста. Така свързани чрез кръщението били, тъй да се каже, роднини. Феста се доверявал на кръстника си и преди да забегне в планината, зазидал всичките си вещи в кухнята на Винченцо, като го накарал да се закълне, че щом войната свърши, Винченцо ще му ги върне такива, каквито са си. И Винченцо се заклел.

— Тия вещи на Феста са светия за нас — заключи с въодушевление Кончета, сякаш говореше за Господа. — По скоро бих се оставила да ме убият, отколкото да ги докосна. Те стоят тук от един месец и ще си стоят тук, докато трае войната.

У мене обаче остана едно съмнение и аз не се убедих дори когато Винченцо, който до този момент мълчеше, свали лулата си и каза с глух глас:

— Точно тъй, свещени. Германци и италианци ще трябва да минат през трупа ми, преди да ги докоснат.

При тези думи на мъжа си Кончета ме изгледа със святкащи и възбудени очи, сякаш искаше да каже: „Виждаш ли, какво ще кажеш за това? Честни хора ли сме, или не?“ Но аз бях изтръпнала от страх и като си спомних как двамата й синове запъхтени да разтоварват каруцата, си помислих: „Стой си по-далече, крадец веднъж, крадец си остава!“

Този случай с грабежа беше една от главните причини, които ме накараха да се замисля да напусна къщата на Кончета и да отида другаде. Парите си държах скрити в джоба под полата. Те бяха доста, а ние бяхме две сами жени, без ничия защита. Освен това не съществуваха вече нито закони, нито карабинери и малко трябваше, за да надвиеш две клети жени и да им ограбиш всичко, което притежават. Вярно е, че на Кончета никога не бях показвала торбичката, но от време на време плащах по някоя дребна сума за храната и стаята и бях казала, че имам намерение да плащам редовно. Те не можеше да не си помислят, че имам пари и ги крия някъде. Бяха мародери, но утре биха могли да станат и крадци на моите пари, а може би и убийци — нищо не се знае. Синовете й имаха лица на разбойници, мъжът изглеждаше малоумен, а Кончета беше винаги като не на себе си. Наистина не можех да предугадя какво можеше да се случи.

Тази къща, макар да се намираше на малко разстояние от Фонди, беше потънала сред портокаловите градини, скрита и уединена, и в нея можеше да бъде заклан човек, без някой да забележи. Наистина беше хубаво скривалище, ала едно от ония скривалища, в което може да ти се случи нещо много по-лошо, отколкото на открито, под самолетите.

Същата вечер, след като си бяхме легнали, казах на Розета:

— Това е семейство на престъпници. Може да не ни направят нищо лошо, но могат и да ни убият, и да ни заровят като тор на портокаловите дървета, и то без да им трепне окото.

Казах й това, за да се освободя от безпокойството си, но, изглежда, сгреших, защото Розета, несъвзела се още от страховете при бомбардировките, започна веднага да плаче, притисна се към мене и прошепна:

— Мамо, много ме е страх… защо не се махнем веднага?

Тогава добавих, че това са само мои фантазии, че всичко зависи от войната, че Винченцо, Кончета и синовете им сигурно са добри хора. Тя, изглежда, не остана убедена от думите ми и накрая каза:

— Но аз, все едно, бих се махнала още и за това, че тук се живее много лошо.

Обещах й да се махнем в най-скоро време, защото в това отношение тя беше права: живеехме много зле.