Альберто Моравиа - Чочарка

— Ех, колко добре се чувствам! — не можах да не възкликна аз, като протегнах ръката си на дървената пейка пред мен. — Каква тишина, а? Колко съм доволна, че не съм вече в Рим!

В този момент вратата на купето се отвори и се показа един мъж.

Беше железничар, слаб и мургав, с накривена фуражка, с разкопчана куртка и дълга брада. Подаде глава и сериозен, почти сърдит, каза:

— Приятен обяд!

Помислих, че е гладен като мнозина в тия дни, посочих му жълтата хартия, върху която имаше нарязан салам и му казах:

— Заповядайте!

— Какво ти заповядай — отвърна гневно той, — трябва да слезете!

— Ние отиваме във Фонди — отвърнах аз и му показах билетите.

Но той без да ги погледне, продължи:

— Вие не разбрахте ли, че всички пътници слязоха? Влакът не отива по-нататък.

— Не отива ли до Фонди?

— Какво ти Фонди, линията е прекъсната — и после малко по-меко добави: — Оттук до Фонди можете да стигнете пеша за половин час. Сега трябва да слезете, защото след малко влакът тръгва за Рим.

Като каза това, затръшна вратата и си отиде.

Останахме с Розета тъй, както си бяхме, да се гледаме очи в очи със захапани хлебчета в ръката.

— Започваме лошо — рекох аз на Розета.

Сякаш отгатнала мислите ми, тя отвърна:

— Не, мамо, ще слезем и ще намерим някой файтон или автомобил.

Под навеса на гарата нямаше никой. Прекосихме чакалнята — и там никой. Излязохме на площада — никой. От площада започваше шосе, междуселски път, бяло и прашно, ослепително на слънцето, всред живи плетища, покрити с прах и малко дървета, също тъй прашни. В един кът на площада видях чешмичка. Топлината и тревогата бяха изсушили устата ми и отидох да пийна малко вода. Но чешмата беше пресъхнала. Розета, която беше останала при багажа, ме гледаше уплашена.

— Мамо, какво ще правим?

Добре познавах този край и знаех, че шосето води право във Фонди.

— Какво ли? Трябва да тръгваме.

— А куфарите?

— Ще ги носим.

Тя не каза нищо, но погледна куфарите смутена — не можеше да разбере как щяхме да ги носим. Тогава отворих единия, извадих две кърпи за ядене и направих два саръка, единият за мене, другият за нея. Бях носила до петдесет килограма. Докато правех саръците, й обясних:

— Сега майка ти ще ти покаже как ще стане.

Ободрена, Розета се усмихна.

Сложих саръка на главата си, нагласих го добре и накарах Розета да стори същото. После свалих обущата и чорапите си и Розета свали своите. Сложих върху моя сарък по-големия и средния куфар и пакета с провизиите по реда на големината им, а върху нейния сложих малкия куфар. Обясних й, че трябва да върви с изправен врат. Като крепи с ръка от едната страна ъгъла на куфара. Като видях, че ме разбра и се запъти напред с куфар на глава, помислих: „В Рим е родена, но в края на краищата и тя е чочарка — добрата кръв не лъже.“

И така, с куфара на глава, боси, движейки се по ръба на шосето, дето растеше малко трева, ние поехме към Фонди.

Вървяхме дълго. Пътят беше пуст, а по полето не се мяркаше жива душа. На гражданин, който не разбира, това поле може да се стори обикновено: но аз, която преди да стана гражданка, съм била селянка, разбрах, че полето е изоставено. Навсякъде личеше изоставеност. Времето за гроздобер беше отдавна минало, а гроздето висеше между пожълтелите листа на лозите, силно златисто, съвсем тъмно и изгнило, наполовина изядено от осите и гущерите. Царевицата беше тук-там полегнала в безпорядък, обрасла в бурени, а мамулите узрели, почти червени. По земята около смокиновите дървета имаше много смокини, нападали от клоните от зрялост, разпукани, накълвани от птиците. На полето не се виждаше никакъв селянин и аз си помислих, че всички са избягали. А денят беше хубав, топъл — истински полски ден.

Такава е войната, помислих си, привидно всичко е както обикновено, а отдолу се е промъкнал червеят й. Хората в страха си са побягнали, а полето, безразлично, продължава да ражда плодове, жито трева и растения, сякаш нищо не се е случило.

С крака до колене в прах, с пресъхнали гърла, изморени и онемели, стигнахме до вратите на Фонди.

— Сега — казах на Розета — ще отидем в някоя гостилница, ще пийнем вода, ще хапнем нещо и ще си отпочинем. После ще намерим автомобил или каруца, която ще ни закара до дядови ти.

Каква ти гостилница, какъв ти автомобил, каква ти кола! Още щом влязохме във Фонди, забелязахме, че градът е безлюден и изоставен. Жива душа не се мяркаше. Ролетките на всички магазини бяха спуснати, тук-таме висяха окачени бели листове, на които пишеше, че собствениците са евакуирани. Вратите на къщите бяха залостени, прозорците затворени, дори дупките на вратите за котките — запушени. Имахме чувството, че преминаваме през град, чиито жители са измрели от някаква епидемия. А друг път по това време на годината улиците на Фонди гъмжаха от хора: жени, мъже, деца, заедно с котките, кучетата, магаретата, конете, та дори и с пилетата, всеки тръгнал по работа или пък се радва на хубавия ден, като се разхожда или почива в кафенето или пред дома си. Някои странични улички създаваха впечатление, че има живот, защото лицата, къщите и настилките им бяха огрени от силно слънце, но като се вгледаше човек по-добре, забелязваше прозорци със затворени капаци, залостени врати, а жаркото слънце напичаше камъните, пораждаше страх, както пораждаха страх и тишината и в тишината шумът от нашите стъпки.