Альберто Моравиа - Чочарка

— Разбира се, едната стая, и как не… Ние ще спим на пруста или в колибата за сено и ще ти дадем стаята си. А имаме и храна, ще ядеш с нас, проста храна, то се знае, селска храна, но ще ядеш с нас.

Сега мъжът се беше дръпнал встрани и ни гледаше мрачно като болен пуяк, когато стои оклюман, само се пули и не иска да кълве. Жената ме хвана под ръка, като повтаряше:

— Ела, ще ти покажа стаята, ела, ще ти отстъпя леглото си, а аз и мъжът ми ще спим на пруста.

И ние се качихме по стълбата на втория етаж.

Така започна животът ни у Кончета, тъй се наричаше жената. Мъжът й, който се казваше Винченцо, около двадесет години по-възрастен от нея, беше изполичар на някой си Феста, търговец, който забягнал, както мнозина други, в планината и живеел в една къщичка на върха на един от хълмовете, обграждащи долината. Имаха двама синове — Розарио и Джузепе, и двамата мургави, с едри груби лица, малки очи и ниски чела. Те почти никога не говореха и се мяркаха твърде рядко. Криеха се, защото, когато се обяви примирението, и двамата били в редовете на войската, но избягали и не се върнали вече и сега се страхуваха да не би фашистките патрули, които обикаляха наоколо, за да залавят мъжете, да ги изпратят на работа в Германия. Синовете на Кончета се криеха в портокаловите градини, явяваха се в къщи само в часовете за ядене, нахранваха се набързо, почти без да говорят, и след това отново изчезваха. Не знаех къде ходеха. Макар да бяха любезни с нас, не знам защо, ми бяха противни и често се упреквах, че съм несправедлива. Но един прекрасен ден разбрах, че инстинктът ми не ме е лъгал и че и двамата наистина не бяха стока, както бях подозирала отначало.

Трябва да кажа, че недалеч от къщата, всред портокаловите дървета, имаше голяма зелена барака с ламаринен покрив. Кончета ми беше казала, че там държели портокалите, които постепенно обирали, и може би това беше вярно. Но сега беше още рано за беритбата на портокали, те си бяха по дърветата, а аз забелязах, че както двама синове, така и Кончета и Винченцо се застояват често и се суетят около тая барака. Не съм любопитна, но понеже бях сама с дъщеря си в къщата на непознати хора, на които, да си призная истината, нямах доверие, полюбопитствах, така да се каже, по необходимост. И тъй, един ден, когато цялото семейства се събра в бараката, отидох и аз и се скрих зад портокаловите дървета. Бараката се намираше сред друга полянка и отдалеч наистина изглеждаше като развалина: цялата овехтяла, с изкривен покрив и с греди, които сякаш по чудо се държаха. Посред поляната стоеше каруцата на Винченцо с впрегнат катър, а в каруцата забелязах натрупани много вещи: пружини за легла, дюшеци, столове, шкафчета, денкове. Вратата на бараката, доста голяма, с две крила, беше широко отворена. Двамата синове на Кончета разхвърляха въжетата, които пристягаха натрупаните в каруцата вещи. Винченцо стоеше встрани, полузанесен както обикновено, седнал на един дънер, и пушеше лулата си. Кончета беше в бараката; не я виждах, но чувах гласа й:

— Хайде, по-скоро, бързайте, че ще закъснеем!

Двамата синове, които бяха винаги мълчаливи и имаха вид на подплашени, сега изглеждаха преобразени: ловки, усърдни, енергични. Мина ми през ум, че човек трябва да види хората, когато вършат неща, свързани с интереса им, за да ги разбере: селяните — на нивата, работниците — в работилницата, търговците — в магазина и нека го кажем, крадците при вещите, които са откраднали. Веднага се усъмних, че тези пружини, столове, шкафчета, дюшеци, денкове са крадени, нещо, което още същата вечер самата Кончета ми потвърди, когато си дадох смелост и я запитах така неочаквано чия е покъщнината, която бяха стоварили през деня в бараката.

Както обикновено синовете ги нямаше, бяха се измъкнали. За момент може би Кончета се смути, но след това се съвзе и със свойствената си веселост и възбуда каза:

— Значи, си ни видяла, а? Лошо си сторила, че не се показа, можеше да ни помогнеш. Нямаше нищо да крием, съвсем нищо. Това са вещи от една стара къща във Фонди. Собственикът им, горкият, избяга в планината и кой знае кога ще се върне. Вместо да оставим нещата му вкъщи да бъдат унищожени от най-близката бомбардировка, предпочетохме да ги вземем. Тук поне ще могат да послужат за някого. Сега сме във война, трябва някакси да я гласим, а всяка изоставена вещ е загубена, драга моя. И после, когато войната свърши, собственикът сигурно ще поиска от държавата да му плати тия неща и ще си купи по-хубави.

Да си призная, останах поразена, дори се уплаших и, изглежда, съм пребледняла, защото Розета ме погледна и запита: