Альберто Моравиа - Чочарка

— Е, добре, ти си яж парите, а аз ще си ям яйцата…

Изобщо и те знаеха, че има глад, че парите във време на глад не служат за нищо и ме скубеха здравата. Но все пак купувах по нещо, а така давах и на семейството на Кончета да яде и парите ми изтичаха като вода, а това беше още една причина за безпокойство.

Мислехме да се махнем, но къде? Веднъж казах на Кончета, че тъй като англичаните все още не идваха, за нас беше по изгодно да стигнем до селото на родителите ми с някоя каруца или дори пеша и там да очакваме края на войната. Тя одобри с въодушевление:

— И как още, добре ще направиш! Човек само у дома си се чувства удобно. Пък и кой може да замести майката? Права си — тук не ти харесва, — има дървеници, минестрината е лоша, а в дома на родителите ти същите дървеници и същата минестрина ще ти сторят чудесни. Защо не? Утре Розарио ще ви откара с каручката, ще си направите и една хубава разходка.

Доволни и доверчиви, ние дочакахме следния ден, в който Розарио трябваше да се завърне не знам откъде. Той се върна, но вместо каруцата с катъра донесе куп лоши новини: германците отвличали мъжете, фашистите арестували всеки, който се осмелявал да се движи по пътя, англичаните бомбардирали, а американците се спускали с парашути. Навсякъде имало глад, оскъдица, бунтове. Скоро англичани и германци щели да започнат голямо сражение, и то точно там, където било родното ми село. При сведения от германското командуване селото било евакуирано, всичките му жители били отведени в концлагера близо до Фрозиноне. Каза още, че никъде шосетата не били сигурни, защото самолетите се спускали ниско, обстрелвали хората с картечници и не преставали, докато не ги видели мъртви; каза, че и планинските пътища не били сигурни, защото гъмжели от бегълци и разбойници, които убивали за нищо. Изобщо за двете ни било по-изгодно да изчакаме идването на англичаните във Фонди, което било вече въпрос на дни, защото съюзническата войска настъпвала и щяла да пристигне не по-късно от седмица. В заключение каза маса лъжи и истини, но така изкусно смесени, че истините правеха да изглеждат верни и лъжите. Вярно беше, че имаше бомбардировки и обстрелвания от самолетите, но не беше вярно, че се очаквало сражение в зоната на родното ми село и ме то било евакуирано. Но ние бяхме изплашени, сами и без други сведения освен неговите и не си дадохме сметка, че всички тия лоши сведения ни ги даваше, за да ни задържи у дома си, та да продължават да печелят от нас. Впрочем времената действително бяха много тежки, а аз имах дъщеря и не смеех да поема отговорността да тръгна на път, та дори с една вероятност срещу сто, да срещна опасностите, за които той ни беше уведомил. Затова реших да отложа заминаването за родното си село, като изчакам във Фонди пристигането на съюзниците.

Но тъй или иначе, налагаше се да напуснем колкото можем по-скоро къщата на Кончета още и за това, че, както вече казах, на това място, откъснато от хората, сред портокаловите градини, можеше да ни се случи всичко, а и с всеки изминал ден синовете на Кончета ми всяваха все по-голям страх. Казах, че бяха мълчаливи, но започнеха ли да говорят, издаваха едни характери, които никак не ми харесваха. Можеха например да кажа ей тъй, като на шега:

— В Албания в едно село стреляха срещу нас и раниха двама от нашите. Но за репресия знаеш ли какво направихме? Тъй като всички мъже бяха избягали, взехме жените, по-хубавите, и ги прекарахме до една… Някои от жените се отдадоха доброволно — курви, те само чакаха да сложат рога на мъжете си, други ги накарахме насила… на някои се изредиха толкова много войници, че след това не можеха да се държат на краката си и изглеждаха като мъртви…

При тия разкази аз оставах изумена, а Кончета се смееше и повтаряше:

— Ех, млади са… На младежите харесват девойки… кръвта на младежите е гореща!

Но по-изумена от мене оставаше Розета, която виждах как пребледнява и се разтреперва. Затова един ден вече не се стърпях и казах:

— Но престанете най-после, така не се говори пред едно момиче!

По добре да бяха протестирали, дори да бяха ме изругали, а те само изгледаха Розета под вежди с черните си святкащи очи, които навяваха страх, докато майка им повтаряше:

— Младежи, то се знае, младежи с гореща кръв. Но ти, Чезира, не бива да се страхуваш за дъщеря си. Синовете ми не биха я докоснали, милиони да им дават. Вие сте на гости, а гостът тук е свят. Тук дъщеря ти е на сигурно място като в църква.

Но от мълчанието на синовете и екзалтацията на майката страхът ми растеше. През това време се бях снабдила от един селянин с един сгъваем нож и го държах в джоба си с парите. Нищо не се знае: ако биха се опитали да сторят нещо, първо трябваше да нападнат мене, а аз се чувствах способна да ги изколя.