Альберто Моравиа - Чочарка

Толкова зле, че сега, когато си спомня, мога да кажа, че през цялото време на войната, прекарано извън дома ни, никъде не съм се чувствала толкова зле, както у Кончета.

Беше ни отстъпила спалнята си, в която тя и мъжът й са спали от деня на сватбата си; но трябва да кажа, че макар да съм селянка като нея, никога в живота си не бях виждала подобна мръсотия. В стаята вонеше толкова силно, че макар прозорците да стояха непрекъснато отворени, в нея липсваше въздух и ми се струваше, че се задушавам. На какво вонеше стаята? На затворено, на стари мръсотии и гнило, буболечки и пикоч. Като търсех причината за тая воня, отворих двете нощни долапчета: в тях имаше две нощни гърнета, високи и тесни, подобни на тръби от бял порцелан, без дръжки, нашарени с рози. Тия нощни гърнета никога не бяха измивани и вътре имаше какво ли не щеш. Голяма част от вонята идваше оттам. Изнесох ги пред вратата и Кончета едва не ме наби, като крещеше ядосана, че тези гърнета ги имала от майка си, че били семейни и не можела да разбере защо не ги искам в стаята. После, първата нощ, когато легнахме в онова голямо брачно легло върху дюшека, цял с дупки и издутини, пълен с топки и със скърцащи и боцкащи неща, от съвсем тънка тъкан, която при всяко движение сякаш се цепеше, усещах през цялото време, че нещо ме хапе. Същото ставаше и с Розета, която не намираше мира и току се въртеше и не заспиваше. Най-после запалих свещта и със свещник в ръка проверих леглото: на светлината видях не една или две, а цели дружини дървеници, които бягаха на всички страни, тъмночервени, едри, подути от нашата кръв, която бяха смукали часове наред. Леглото беше почерняло от тия дървеници и да си призная, никога дотогава не бях виждала толкова много наведнъж. В Рим ми се случи може би няколко пъти да открия една или две, но веднага давах дюшеците да се преправят и след това вече не се появяваха. Но тук бяха с хиляди. Ясно бе, че се бяха скрили не само в дюшека, но и в дъските на леглото, и изобщо в цялата стая. На следната утрин двете с Розета се измихме и се огледахме в огледалото на гардероба. Целите ни тела и лица бяха покрити с червени пришки. Дървениците ни бяха изпохапали навсякъде и изглеждахме като болни от някаква отвратителна кожна болест.

Извиках Кончета, показах й Розета, която плачеше, седнала гола на леглото, и й казах, че е срамота да ти кара да спим при дървеници. А тя, както винаги екзалтирана, отвърна:

— Прави си, срамота е, неприлично е, зная, че има дървеници, гнусно е. Но ние сме бедни селяни, а ти си градска госпожа: за нас дървениците, а за тебе копринените чаршафи…

Признаваше с въодушевление, че съм права, но по странен начин, сякаш ми се подиграваше. И действително, след като заяви, че съм права, съвсем неочаквано заключи, че и дървениците били божи същества и че щом господ ги е създал, значело, че служели за нещо.

Тогава й заявих, че отсега нататък ще спим в колибата, дето държаха сеното за катъра. Сеното бодеше и вероятно и там имаше насекоми, но поне чисти, от ония, които пълзят по тялото и го гъделичкат, но не смучат кръв. Но си дадох сметка, че така не можехме да я караме дълго време. В тази къща всичко беше отвратително: не само спането, но и храната. Кончета беше нехайна, мръсна, винаги забързана, винаги занемарена, а кухнята й представляваше една дупка, където тиганите и чиниите бяха замърсени от години. Там никога нямаше вода, нищо не се миеше, готвеше се набързо, както дойдеше. Кончета приготвяше всеки ден едно и също ястие — това, което в Чочария наричат минестрина — тънки филии хляб, поставени в глинен съд и залети с бобена чорба. Това ядене се яде студено, след като хлябът се е напоил добре и се е превърнал в каша. Никога не съм обичала тази минестрина, но у Кончета, отчасти поради мръсотията (в паницата винаги намирах удавена муха или буболечка), отчасти защото не умееше да приготвя добре дори тази толкова проста гозба, от минестрината чак ми се гадеше. И после те я ядяха по селски, без паници, гребяха с лъжицата си, слагаха я в устата си и след това пак я потапяха в кашата.

Ще повярвате ли? Един ден се опитах да й направя бележка, че намирам много умрели мухи между хляба и боба, а тя като кръгла невежа отвърна:

— Яж, яж, голяма работа, какво е в края на краищата една муха? Месо, ни повече, ни по-малко от телешко…

Най-сетне като видях, че Розета не може да яде тия мръсотии свикнах да ходя с Кончета от време на време на пътя, където беше пазарът, преместен тук от града поради постоянните въздушни тревоги и реквизиции на фашистите. На пътя се събираха селянки, които продаваха пресни яйца, плодове, някое парче месо, та дори и риба. Бяха големи скъпчийки и когато някой се пазареше и се мъчеше да смъкне цената, те му отвръщаха: